Кемъл ме потупва по ръката, като че ли ме поздравява.
— Вече си вътре, момче.
— Така ли?
— Аха. Сега върви и изрини малко лайна. Ще те настигна по-късно.
Във вагона с добитък мръсотията е безбожна. Работя заедно с хлапе на име Чарли, чието лице е гладко като на момиче. Гласът му дори не е мутирал все още. След като изринахме, както ми се стори, поне един тон животински тор, спирам за малко, като измервам с поглед мръсотията, която тепърва ни предстои да чистим.
— Всъщност колко коне превозват в този вагон?
— Двайсет и седем.
— Господи! Сигурно са така скупчени един до друг, че не могат дори да помръднат.
— Това е целта. След като веднъж се спусне преградата, никой от тях не може да падне.
Сега разбирам откъде са дошли щръкналите опашки, които видях снощи.
Джо се появява на вратата.
— Знамето е вдигнато — изръмжава.
Чарли захвърля настрана лопатата си и се устремява към вратата.
— Какво става? Къде отиваш? — питам го.
— Вдигнали са знамето на готварницата.
Поклащам глава.
— Съжалявам, все още не разбирам.
— Кльопачка — уточнява той.
Това вече го разбирам. И на свой ред захвърлям лопатата.
Навън по земята като гъби са изникнали многобройни палатки, въпреки че най-голямата — очевидно шатрата — все още лежи неразпъната на земята. Около отделните й части са се привели мъже, които ги зашиват заедно. По централната линия стърчат внушителни дървени колове с опнати по тях въжета; вече се развява американското знаме — имам чувството, че се намирам на палубата на платноход.
Около периметъра й група от осмина мъже набива с чук колчета в земята. Когато един от чуковете удари кола, пет други вече замахват във въздуха. Шумът, който идва оттам, наподобява трещене на картечница и е ясно различим дори сред всеобщата врява.
Други групи издигат над земята огромни стълбове. Двамата с Чарли отминаваме десетина мъже, които се хвърлят с цялата си тежест върху едно-единствено въже, докато единадесетият, малко по встрани от групата, крещи:
— Дръпнете, разклатете, намалете! Пак! Дръпнете, разклатете, намалете! А сега забийте!
Очевидно е коя от палатките е готварницата, дори без да поглеждам знамето в оранжево и синьо или казана, който клокочи в задната й част, или пък потока от хора, устремен към нея. Миризмата на храна ме удря право в носа. Не съм ял от онзи ден и стомахът ми се свива от глад.
Страничните платнища на готварницата са вдигнати, за да улеснят влизането на наплива от хора, но по средата я разделя завеса. Масите от тази страна, която виждам, са застлани с покривки на бели и червени карета, със сребърни прибори и цветя. Контрастът с върволицата мръсни мъже, които треперят зад масите с вдигаща се над тях пара, е направо безумен.
— Мили боже — казвам на Чарли, когато заемаме местата си в редицата. — Само погледни всичко това.
Масите са отрупани с ядене от кайма и зеленчуци, наденици и препълнени кошнички с хляб. Нарязана на спирала шунка, приготвени по всевъзможни начини яйца, цели буркани конфитюр, безброй купи, пълни с портокали.
— Това не е нищо — осведомява ме той. — Освен всичко това, голямата Берта е имала дори и сервитьори. Просто сядаш и те ти носят всичко на поднос на масата.
— Голямата Берта?
— „Ринглинг“7 — отвръща той.
— Работил си за тях?
— Ъъъ… не — отвръща той смутено. — Но познавам хора, които са!
Грабвам една чиния и изсипвам в нея планина от картофи, яйца и наденички, като същевременно се опитвам да не изглеждам като умиращ от глад. Миризмата е божествена. Отварям уста и вдъхвам дълбоко аромата на храната, струва ми се, че е манна небесна. И наистина е такава.
Кемъл се появява пред нас изневиделица.
— Ето. Дай това на оня приятел там, в края на опашката — и пъхва в свободната ми ръка едно билетче.
Мъжът в края на редицата е седнал в един сгъваем стол и лицето му е полускрито под периферията на меката му шапка. Протягам му билетчето и той вдига поглед към мен и скръства ръце на гърдите си.
— Отдел? — пита.
— Моля? — казвам.
— Кой е твоят отдел?
— Ъъъ… не съм сигурен — отговарям. — Прекарах цялата сутрин да рина мръсотията от вагоните с животни.
— Това нищо не ми говори — казва той, все така без дори да поглежда към билета ми. — Това може да бъде вагонът с животните за арената, вагоните с нещата на животните или менажерията. Кое от тях е?
7
„Компания за класически и комични номера на братя Ринглинг“ — цирк, основан от петимата братя Ринглинг през 1870. През 1929 Джон Ринглинг купува „Американската циркова корпорация“, с което става собственик на всички пътуващи циркове в САЩ. — Бел.пр.