След като и последният си тръгва, Барбара се показва в отвора на входа. Ако не смятаме ориенталската копринена роба, която не си е направила труда да пристегне, може да се каже, че е гола. Косата й е разрошена, а устните — изпоцапани с размазано червило. В едната си ръка държи горяща цигара.
— Това е краят, миличък — пропъжда ме тя и с ръка. Усещам уиски в дъха й, а също и в блясъка на очите й. — Тази вечер няма безплатни подаръци.
Връщам се в палатката за стриптийз, за да наредя столовете един върху друг и да помогна на останалите да махнат подиума, докато Сесил брои парите. В края на вечерта съм с един долар по-богат и схванат от глава до пети.
Голямата шатра е там, блестяща като призрачен стадион и вибрираща от шума на музиката. Взирам се в нея, омагьосан от реакциите на публиката. Те се смеят, пляскат с ръце и подсвиркват. Понякога чувам колективно поемане на дъх или изблик на ужасени писъци. Поглеждам часовника си: десет без петнайсет.
Помислям си дали да не се опитам да хвана края на представлението, но се боя, че ако отида там, ще си навлека на главата някоя нова задача. Общите работници, прекарали почти целия ден заспали в кой какъвто ъгъл си е намерил, сега разглобяват брезентовия град със същата скорост, с която са го издигнали по-рано. Палатки падат на земята и колове рухват един след друг. Коне, каруци и хора кръстосват земята, влачейки всичко обратно към релсите.
Смъквам се на земята и отпускам глава на свитите си колене.
— Якоб? Ти ли си?
Вдигам поглед нагоре. Кемъл докуцуква до мен, присвил очи насреща ми.
— По дяволите ти си — мърмори той. — Тези стари зъркели вече хич не ги бива.
Той се намества на земята до мен, измъква малка зелена бутилка, изважда запушалката и отпива.
— Започвам да ставам прекалено стар за това, Якоб. В края на деня всичко ме боли. Дявол да го вземе, че то и сега ме боли, а денят дори не е свършил. Летящият ескадрон вероятно няма да приключи номера си, преди да минат поне два часа, а трябва пак да захванем проклетото нещо само пет часа по-късно. Казвам ти, това не е живот за стар човек.
Подава ми бутилката.
— Какво, по дяволите, е това? — питам, взирайки се в гадната на вид течност.
— Джейк9 — отвръща той и си взема шишето обратно.
— Пиеш екстракт?
— Да, и какво от това?
За минута никой от двама ни не казва нищо.
— Проклета забрана — изрича накрая Кемъл. — Този екстракт си имаше чудесен вкус точно какъвто трябва, преди правителството да реши да промени това. Все още върши работа, но вкусът стана отвратителен. Срамота, защото ако нещо поддържа тези стари кости живи, то е това питие. Така и така почти съм свършил. За нищо не ставам освен да продавам билети, а смятам, че за това пък съм прекалено грозен.
Хвърлям поглед към него и решавам, че е прав.
— Няма ли нещо друго, което да можеш да правиш? Може би зад завесата?
— Продаването на билети е последната стъпка преди края.
— А какво ще правиш, когато вече не можеш с нищо да се справяш?
— Предполагам, че тогава ще се разбера с Блеки. Хей — поглежда ме с надежда, — да ти се намират цигари?
— Не, съжалявам.
— Не съм и допускал, че ще имаш — въздъхва той.
Продължаваме да седим в мълчание и гледаме как екипите влачат оборудване, животни и брезенти обратно към влака. Артисти излизат през задния вход на голямата шатра, изчезват в палатките за преобличане и се появяват отново, пременени в ежедневни дрехи. Стоят на групички, смеят се и си приказват. Някои все още продължават да бършат лицата си. Дори и без театралните костюми пак са ослепителни. Невзрачните работници се суетят напред-назад в същата вселена, но очевидно в различно измерение. Между едните и другите не съществува никакво сцепление.
Кемъл прекъсва замечтаното ми мълчание.
— Ти колежанче ли си?
— Да, сър.
— Така си и мислех — отново ми предлага бутилката, но аз поклащам глава. — Завърши ли?
— Не.
— Защо не?
Нищо не казвам.
— На колко си години, Якоб?
— На двайсет и три.
— Някога имах момче на твоята възраст.