— Готов съм да върша каквото и да е. Но ако е възможно, бих желал да работя с животни.
— Животни — повтаря той. — Чу ли това, Август? Момъкът иска да работи с животни. Предполагам, че искаш да носиш вода за слоновете?
Ърл се намръщва.
— Но, сър, ние изобщо нямаме…
— Млъквай! — виква чичо Ал и скача на крака. Ръкавът му забърсва чашата му и я събаря на килима. Той се взира в нея, свил юмруци и лицето му потъмнява все повече и повече. После оголва зъби и надава дълъг, нечовешки вой, като стоварва крак върху строшеното стъкло отново, и отново.
За миг настава абсолютна тишина, прекъсвана само от ритмичното трополене под краката ни. После сервитьорът се навежда и започва да събира парчетата стъкло.
Чичо Ал си поема дълбоко дъх и се извръща към прозореца, преплел ръце зад себе си. Когато най-сетне отново се обръща към нас, лицето му е възвърнало розовия си цвят. Около ъглите на устата му играе усмивка.
— Ще ти кажа как стоят нещата, Якоб Янковски — изплюва името ми така, като че ли има в устата си лош вкус. — Като тебе съм срещал хиляди. Смяташ, че не си ми ясен като отворена книга ли? Каква е работата? Да не би да си се скарал с майчето? Или просто си търсиш някое и друго приключение между два семестъра?
— Не, сър, изобщо не е така.
— Пет пари не давам как е, защото даже и да ти дам работа в шоуто, ти няма да оцелееш дори една седмица. Дори един ден. Това шоу е като добре смазана машина и само най-коравите могат да работят в нея. Ти обаче няма откъде да знаеш какво означава да си корав, нали така, господин Колежанче?
На това място ме приковава с поглед, като че ли ме предизвиква да посмея да проговоря.
— Сега си обирай крушите — и ме отпъжда с ръка. — Ърл, покажи му къде е вратата. Изчакай да видиш червена светлина, преди да го хвърлиш навън; не ми се ще да се забърквам в проблеми, задето съм наранил милото мамино детенце.
— Чакай малко, Ал — обажда се Август и се подсмихва с вид на човек, който безкрайно се забавлява. — Ал позна ли? Колежанче ли си?
Чувствам се като мишка, която котките си подхвърлят една на друга, за да си поиграят с нея.
— Бях.
— И какво учеше? Нещо за изящните изкуства може би? — в очите му светва подигравателно пламъче. — Румънски народни танци? Литературната критика на Аристотел? Или може би, господин Янковски, си получил музикална степен за свирене на акордеон?
— Следвах ветеринарна медицина.
Държанието му се променя моментално и изцяло.
— Ветеринарно училище ли? Ветеринар ли си?
— Не точно.
— Какво искаш да кажеш с това „не точно“?
— Не издържах последните си изпити.
— Защо?
— Просто не ги издържах.
— А тези последни изпити, те са били в последната ти година, така ли?
— Да.
— Кой колеж?
— „Корнел“.
Август и чичо Ал се споглеждат.
— Марлена каза, че Сребърна звезда нещо не го бива — подхваща Август. — Искаше да накарам агента, който се занимава с уреждането на представленията, да му осигури преглед при ветеринар. Май не схвана, че предварителният агент вече бе заминал предварително, откъдето му идва името.
— Какво предлагаш? — пита чичо Ал.
— Дай да оставим хлапето да му хвърли един поглед на сутринта.
— А къде предлагаш да го сложим тази нощ? Навсякъде е претъпкано до пръсване — грабва пурата си от пепелника и почуква с нея по ръба му. — Предполагам, че бихме могли просто да го изпратим навън на платформите.
— По-скоро си мислех за вагона с цирковите животни — подхвърля Август.
Чичо Ал се намръщва.
— Какво? При конете на Марлена?
— Да.
— Имаш предвид там, където бяха козите? Нали там спеше онова малко лайно… как се казваше? — щраква с пръсти. — Стинко? Кинко? Онзи клоун с кучето?
— Точно така — усмихва се Август.
Август ме превежда по обратния път през спалните вагони, докато накрая се озоваваме върху малка платформа точно пред задната част на вагон за добитък.
— Умееш ли да пазиш равновесие, Якоб? — пита любезно Август.
— Така мисля — отвръщам.
— Добре — кимва и без повече приказки се навежда напред, улавя се за нещо отстрани на вагона и чевръсто се покатерва на покрива.
— Исусе Христе! — виквам и впервам тревожен поглед най-напред на мястото, където изчезна Август, а после към откритите връзки и металните пръчки, които минават под вагоните. Влакът се друсва на един завой; отмятам ръце назад в опит да запазя равновесие и дишането ми се учестява.