Тя ми подава една пластмасова чаша, взема хапчето от пода и отива в банята ми. Чувам я как пуска водата в тоалетната. После се връща.
— Господин Янковски, ще ви донеса още един „Елавил“ и ако не го изпиете, ще повикам доктор Рашид, която ще ви предпише инжекция вместо хапче. По един или друг начин ще изпиете този „Елавил“. От вас зависи как.
Когато донася хапчето, го поглъщам. Петнайсет минути по-късно все пак ми правят инжекция, не „Елавил“, нещо друго, но все пак не е честно нали изпих проклетото хапче.
След броени минути съм се превърнал в овца, която безропотно си яде желето. Е, поне овца със сигурност. Но тъй като продължавам да си спомням инцидента, докарал ме до това наказание, осъзнавам, че ако в този момент някой ми донесе желе, което е прекарало шарка и ми каже да го изям, ще го направя.
Какво са ми направили?
Вкопчвам се в гнева си с всяка човешка частица, която е останала в разрушеното ми тяло, но няма полза. Гневът се отдръпва от мен като вълна от бряг. Все още разсъждавам над този тъжен факт, когато осъзнавам, че тъмнината на съня е започнала да обвива мозъка ми, че е била там от доста време, изчаквайки благоприятния момент за нападението си и набирала сила с всяко завъртане. Отказвам се да подклаждам яростта у себе си — и бездруго вече го правя просто заради принципа — и си отбелязвам да не забравя утре сутрин пак да се ядосам. След което си позволявам да ме унесе сънят, защото няма как да му се противопоставя.
6.
Влакът изскърцва, съпротивлява се на нарастващата сила на спирачките. След няколко минути отеква дълъг, пронизителен писък, огромният железен звяр се разтърсва, спира и издиша.
Кинко отмята одеялото си и се изправя. В цял ръст е не по-висок от метър и двайсет, ако има и толкова. Протяга се, прозява се, премлясква с устни и почесва главата, мишниците и тестисите си. Кучето танцува около краката му и късо отрязаната му опашка енергично се развява във въздуха.
— Хайде, Куини — казва той и го вдига от пода. — Искаш да излезеш навън ли? Куини иска да излезе навън? — залепва целувка точно в средата на оцветената в кафяво и бяло глава на женския териер и прекосява малката стаичка.
Наблюдавам го, свит под своя измачкан конски чул.
— Кинко? — викам.
Ако не бе затръшнал вратата с такава ярост, навярно щях да си помисля, че не ме е чул.
Спрели сме на един страничен коловоз зад Летящия ескадрон, който явно е пристигнал преди няколко часа. Градът от палатки вече е издигнат за радост на събралата се тълпа от граждани. Върху Летящия ескадрон седят деца на цели редици и гледат наоколо с блестящи очи. Родителите им са се струпали отдолу, стиснали ръцете на по-малките им братчета и сестричета, и сочат едно или друго от чудесата, които се появяват пред очите им.
Работниците от главния влак слизат от спалните вагони, палят цигари и се отправят през тълпата към готварницата, чието знаме в синьо и оранжево е вече вдигнато, а от казана до него изригва пара — радостно свидетелство за присъствието на готова закуска във вътрешността на походната кухня.
От спалните вагони в края на влака, които очевидно са и по-луксозни, се появяват артисти. Йерархията е ясна: колкото по-близо си до края на влака, толкова по-впечатляващо е жилището ти. Самият чичо Ал се измъква от един вагон точно пред служебния вагон. Не мога да не забележа, че двамата с Кинко сме онези двама човешки обитатели на влака, които заемат място най-близо до машината.
— Якоб!
Обръщам се. С широки крачки към мен се е запътил Август. Ризата му е педантично чиста, брадичката — гладка. Очевидно напомадената му коса е била вчесана съвсем наскоро.
— Как си тази сутрин, момчето ми? — пита той.
— Добре — отвръщам. — Само малко уморен.
— Този малък трол притесни ли те по някакъв начин?
— Не — отговарям. — Държа се съвсем любезно.
— Хубаво, хубаво — той плясва с ръце. — В такъв случай какво ще кажеш да хвърлиш едно око на онзи кон? Не вярвам да е нещо сериозно. Марлена ужасно ги е разглезила. А, ето я и самата малка госпожица. Ела насам, скъпа — провиква се той бодро. — Искам да те запозная с Якоб. Той ти е голям почитател.
Усещам как се обливам в червенина.
Тя спира до Август и ми се усмихва, докато той се обръща към вагона с животните.