— Приятно ми е — тя протяга ръка. Дори отблизо прилича забележително на Катрин — фини черти, бледа като порцелан кожа с няколко лунички на носа, искрящи сини очи и коса, която е точно толкова тъмна, че да не й подхожда определението „руса“.
— Удоволствието е мое — отвръщам с болезненото съзнание, че не съм се бръснал от два дни, че дрехите ми са втвърдени от засъхналата по тях тор и че миризмата на тор не е единственият неприятен аромат, който се разнася от тялото ми.
Тя леко навежда глава.
— Я ми кажи, нали точно теб видях вчера? В менажерията?
— Не, не мисля — инстинктивно прибягвам към лъжата.
— Да, ти беше. Точно преди представлението. Когато клетката на шимпанзето се затръшна и се затвори.
Хвърлям поглед към Август, но той все още гледа на другата страна. Тя проследява погледа ми и сякаш разбира.
— Не си от Бостън, нали? — пита с понижен глас.
— Не. И никога не съм бил.
— Хмм — клати глава. — И все пак ми се струва, че отнякъде те познавам. Е, добре — продължава тя бодро, — Оги казва, че си ветеринар.
При звука на името си Август се обръща към нас.
— Не съм — отвръщам. — Искам да кажа, не точно.
— Просто се опитва да скромничи — намесва се Август. — Пийт! Хей, Пийт!
Пред вратата на товарния вагон с животните група мъже наместват рампа с вградени странични стени. Един от тях, висок и тъмнокос, се обръща.
— Да, шефе?
— Свали първо другите и после докарай тук Сребърна звезда, става ли?
— Става.
След като по рампата преминават единайсет коня — пет бели и шест черни, Пийт отново влиза във вагона, за да се върне само секунда по-късно.
— Сребърна звезда не иска да помръдне, шефе.
— Накарай го — заповядва Август.
— Да не си посмял! — обажда се Марлена и хвърля на Август унищожителен поглед, след което се отправя по рампата с маршовата стъпка на войник, тръгнал на поход, и се скрива във вагона.
Двамата с Август оставаме да чакаме отвън, заслушани в отчаяните молби и цъкането с език, долитащи от вътрешността на влака. След няколко минути Марлена се появява на вратата, придружена от арабския жребец със сребърната грива.
Момичето излиза на рампата преди коня, цъка с език и му шепне окуражително. Той вдига глава и се отдръпва назад. Най-накрая тръгва след нея надолу по рампата, но главата му летаргично се люлее на всяка стъпка. Когато стига до земята, се дръпва назад с такава сила, че почти сяда на хълбоците си.
— Господи, Марлена, нали каза, че само малко не го бивало! — възкликва Август.
Лицето й е станало пепеляво.
— Така беше. Вчера изобщо не беше толкова зле. От няколко дни нещо понакуцва, но изобщо не беше така.
Тя цъка с език и дърпа коня, докато най-накрая той стъпва на земята. Остава така, с извит гръб и съсредоточил цялата си тежест върху задните крака. Замръзвам на мястото си. Това е класическата стойка при ламинит14, като че ли конят върви върху яйчени черупки.
— Какво смяташ, че е? — пита Август.
— Дай ми една минута — казвам, въпреки че съм деветдесет и девет процента сигурен каква е диагнозата. — Имате ли инструменти, с които да проверя копитото?
— Не, но ковачът има. Да пратя ли Пийт?
— Не още. Може да не ми потрябват.
Прикляквам до лявото рамо на коня и прокарвам ръце надолу по крака му, от рамото до глезена. Той дори не трепва. Полагам длан върху предната част на копитото му. Усещам пареща горещина. Поставям палеца и показалеца си отзад на глезена му. Артерията му пулсира силно под пръстите ми.
— По дяволите! — изругавам.
— Какво има? — пита Марлена.
Изправям се и посягам към крака на Сребърна звезда, който остава на земята, без да трепне.
— Хайде, момче — говоря на коня, подръпвайки копитото му.
Най-после той го повдига. Долната му част е потъмняла и подута, а около ръба й се е проточила тънка червена ивица. Веднага отпускам копитото обратно на земята.
— Този кон има ламинит — обявявам.
— О, боже! — възкликва Марлена и вдига ръка към устата си.
— Какво? — пита Август. — Какво има?
— Ламинит — повтарям. — Тоест, съединителните връзки между копитото и копитната кост са отслабнали и копитната кост се върти срещу най-долната част на копитото.