В момента са пет на брой: белокоси старици, сгушени една до друга, с изкривени пръсти, които сочат към прозореца. Изчаквам да видя дали няма да поемат нанякъде. Не го правят.
Свеждам поглед, за да се уверя, че спирачките ми са спуснати и внимателно се надигам, подпирайки се на страничната облегалка на инвалидната количка, докато завърша опасното прехвърляне в проходилката. След като се привеждам в пълна бойна готовност, сграбчвам сивите гумени подложки за ръцете и изтласквам проходилката напред, докато лактите ми се изпънат, което се оказва дължината на точно една плочка на пода. Изнасям напред левия си крак и след като се уверявам, че е изпънат, премествам до него и другия. Бутане, изнасяне напред, чакане, изнасяне напред. Бутане, изнасяне напред, чакане, изнасяне напред.
Коридорът е дълъг и краката не ми се подчиняват така както някога. Не съм куц като Кемъл, слава богу, но така или иначе това ме забавя. Горкият стар Кемъл, от години не съм се сещал за него. Стъпалата му се подгъваха ужасно, затова трябваше да повдига високо коленете си и да ги изнася рязко напред. Моите се влачат така, сякаш са натежали, и понеже гърбът ми е превит, се оказвам вперил поглед в чехлите си по-точно в онези части от тях, които не са скрити от проходилката.
Докато стигна до края на коридора, минава известно време, но най-после успявам, и то без чужда помощ, единствено със силата на собствените си крака. Доволен съм до немай-къде, макар че след като стигнах дотам, осъзнах, че ми предстои да измина и обратния път.
Възрастните дами се разделят, за да ми отворят място. Това са жизнените дами, онези, които или могат да се придвижват сами, или имат приятелки, които да карат количките им напред-назад. Тези стари момичета все още не са изкукуригали и се държат добре с мен. На това място присъствието ми е рядкост — един-единствен старец сред цяло море от вдовици, които все още страдат за покойните си съпрузи.
— О, ето — киска се Хейзъл, — хайде да оставим Якоб да погледне.
Тя издърпва количката на Доли няколко фута назад и се дотътря до мен, като пляска въодушевено с ръце. Бледите й очи блестят.
— О, толкова е вълнуващо! Тук са цяла сутрин!
Изтласквам се нагоре до прозореца и повдигам лице, присвивайки очи срещу слънцето. Светлината е толкова ярка, че ми трябват няколко мига, преди да разбера какво се случва и неясните форми да се избистрят пред очите ми.
В парка, на края на сградите е опъната огромна шатра, дебело нашарена с бели и пурпурни ивици и ясно забележим заострен връх…
Сърцето ми подскача толкова силно, че притискам ръка до гърдите си.
— Якоб! О, Якоб! — виква Хейзъл. — О, боже, о, боже! — размахва ръце и се обръща към коридора. — Сестра! Сестра! Побързайте! Господин Янковски!
— Добре съм — успокоявам я, като кашлям и се тупам по гърдите. Това им е лошото на тези мили старици — постоянно се боят, че ще се гътнеш и ще умреш. — Хейзъл! Добре съм!
Но вече е късно. Чувам стържещия звук на гумени подметки и само няколко мига по-късно съм заобиколен от медицинските сестри. Предполагам, че няма да ми се наложи да се тревожа как ще се добера обратно до количката все пак.
— И така, какво имаме за вечеря? — муся се аз, докато ме вкарват в трапезарията. — Овесена каша? Разварен грах? Или нещо по-изискано? О, нека да предположа: тапиока, нали така? Не е ли тапиока? Или тази вечер го наричаме „оризов пудинг“?
— О, господин Янковски, голям сте чешит — отвръща сестрата с равен глас. Няма нужда да отговаря и тя го знае. Днес е петък, следователно имаме обичайната хранителна, но скучна комбинация от месно руло, стара царевица, древно пюре от картофи и соев сос, няколко капки от който може някога да са попаднали върху парче говеждо в миналото.
А те се чудят защо постоянно губя тегло.
Знам, че някои от обитателите на този дом нямат зъби. Аз обаче имам и искам задушено. По-точно задушеното на жена ми, подправено с дафинови листа. Искам моркови. Искам картофи, сварени с кожичките. И искам хубаво, ароматно каберне совиньон, за да прокарам всичко това, а не ябълков сок от кутия. Но най-вече искам царевица от кочан.
Понякога си мисля, че ако мога да избирам между кочан царевица и това да правя любов с жена, ще избера царевицата. Не че не би ми харесало да изчукам някоя за последен път — все пак съм мъж, а някои неща никога не умират, но само при мисълта за онези сладки зрънца между зъбите ми от устата ми потича слюнка. Знам, че е само полет на въображението ми. Нито едното, нито другото ще се случи някога, ала просто обичам да претеглям възможностите, като че ли съм застанал пред самия цар Соломон: едно последно чукане или един кочан царевица. Каква възхитителна дилема. Понякога заменям царевицата с ябълка.