Обръщам се към него.
— Какво ти става, по дяволите? Мислиш, че е смешно, така ли?
— Да, така мисля — отвръща той, без да направи и най-малко усилие да прикрие веселието си.
— Ама на теб наистина нещо ти хлопа, и то много, знаеш ли? — скачам от платформата, отново проверявам непокътнатата си ръка и гневно се отдалечавам.
— Якоб, чакай — смее се Август, следвайки ме по петите. — Не се сърди. Просто исках да се позабавлявам, нищо повече.
— Да се позабавляваш ли? Можех да загубя ръката си!
— Той няма зъби.
Спирам гневната си крачка и се взирам в чакъла под краката си, докато този новооткрит факт се утаи в съзнанието ми, а после продължавам да вървя. Този път Август не се и опитва да ме последва.
Кипящ от ярост, се отправям към потока и коленича близо до двама мъже, които поят зебри. Едно от животните се стряска и надава рев, отмятайки раираната си муцуна високо нагоре във въздуха. Мъжът, който държи въжето му, ме прострелва с поредица от гневни погледи, докато се бори да овладее зебрата.
— Пусто да остане! — крещи той. — Какво е това? Кръв ли?
Поглеждам надолу към краката си. При носенето на карантията наистина съм се опръскал с кръв.
— Да — отговарям. — Храних котките.
Вървя надолу по течението на потока, хвърлям поглед назад, докато се отдалеча достатъчно и зебрата се успокоява. Едва тогава се навеждам над водата, за да отмия кръвта и котешката слюнка от ръцете си.
Най-накрая се упътвам обратно към втората част на влаковата композиция. Виждам Диамантения Джо, качен на една платформа, точно пред клетката на едно от шимпанзетата. Навитите ръкави на сивата му риза разкриват косматите му, мускулести ръце. Шимпанзето е седнало на хълбоците си, яде с шепи зърна, смесени с плодове, и ни наблюдава с блестящите си черни очи.
— Искаш ли помощ? — питам.
— Неее. Мисля, че почти съм приключил. Чух, че Август здравата те е стреснал със стария Рекс.
Вдигам поглед към него, готов да избухна. Джо обаче не се усмихва.
— Внимавай какво правиш — предупреждава ме той. — Рекс може и да не ти откъсне ръката, но Лео — със сигурност, мога да се обзаложа. Изобщо не знам откъде му е хрумнало на Август да те накара да се захванеш с това. Клив е човекът, който отговаря за котките. Освен ако не е искал да ти набие нещо в главата — замлъква, пъха ръка вътре в клетката и докосва пръсти до пръстите на шимпанзето, преди да затвори вратата. После скача на земята. — Виж, ще ти го кажа само веднъж. Август е много особен и като казвам особен, нямам предвид веселяк или смешник. Много внимавай какво правиш. Той хич не обича някой да подлага на съмнение авторитета му. Освен това си има своите моменти, ако схващаш какво имам предвид.
— Мисля, че разбирам.
— Аз пък не мисля така. Но ще разбереш. Я кажи, успя ли вече да закусиш?
— Не.
Той посочва към вдълбаната в земята диря, чийто край стига до Летящия ескадрон. Покрай нея са проснати маси.
— Готвачите са извадили каквото ти душа иска за закуска. Освен това има и няколко кутии с Дюкис. Постарай се да се докопаш до някоя, защото това най-вероятно означава, че няма да спираме чак до довечера. Взимай, докато можеш, винаги казвам аз.
— Благодаря, Джо.
— Няма защо.
Връщам се във вагона с животните, стиснал в ръка кутията с дюкис, в която има сандвич, ябълка и две бутилки сарсапарила. Когато виждам Марлена, седнала в сламата до Сребърна звезда, отпускам надолу ръката с кутията и бавно тръгвам насреща й.
Сребърна звезда лежи на една страна, хълбоците му потръпват, а дишането му е плитко и учестено. Марлена седи до главата му с подвити под себе си крака.
— Сребърна звезда не се подобрява, нали? — пита тя и вдига поглед към мен.
Поклащам глава.
— Не разбирам как е възможно да се случи толкова бързо — гласът й е тих, приглушен. Струва ми се, че ей сега ще заплаче.
Навеждам се към нея.
— Понякога просто става така. Не е заради нещо, което сте направили вие.
Тя започва да гали муцуната му, плъзгайки пръсти по хлътналата му буза и надолу под брадата му. Очите му потрепват.
— Има ли още нещо, което да можем да направим за него? — пита тя.
— Освен да го свалим от влака, не. Дори и при най-благоприятните обстоятелства човек не може да направи нищо, освен да ги накара да лежат и да се моли.