— Якоб! — разнася се от един прозорец гласът на Марлена. Няколко секунди по-късно тя се появява на платформата в края на вагона, навежда се през парапета и полата й се завърта около нея. — Якоб! О, колко се радвам, че успя да дойдеш! Моля, заповядай, влез!
— Благодаря — казвам, като се оглеждам наоколо. Качвам се на влака и тръгвам след нея по вътрешния коридор и през втората врата.
Купето е обзаведено разкошно. Освен това е и номерирано погрешно, тъй като заема половината вагон и в него е включена поне една допълнителна стая, входът на която е закрит с дебела завеса от кадифе. Стените на голямото помещение са облицовани с орехово дърво, а мебелите са покрити с дамаска. Има и част, отделена за трапезария, както и пулманова кухня21.
— Моля, настани се удобно — подканя ме Марлена и ми посочва един стол. — Август ще дойде само след минутка.
— Благодаря — повтарям.
Тя сяда срещу мен.
— О! — възкликва след миг и отново скача. — Къде отиде доброто ми възпитание? Ще желаеш ли бира?
— Благодаря — потретям. — Звучи чудесно.
Тя се понася покрай мен към хладилника.
— Госпожо Розенблат, може ли да ви задам един въпрос?
— О, моля те, наричай ме Марлена — усмихва се тя, отваряйки капачката на бутилката. Взема една висока чаша, накланя я и бавно започва да налива бирата по стената й, за да избегне по този начин образуването на пяна. — И да, разбира се, че можеш да ми зададеш какъвто въпрос искаш. Питай.
— Защо всички в този влак разполагат с толкова много алкохол?
— В началото на сезона винаги минаваме през Канада — отговаря тя и отново се връща на мястото си. — Законите там са много по-цивилизовани. Наздраве — добавя и вдига собствената си чаша.
Докосвам я със своята и отпивам. Бирата е студена, чиста и освежителна. Великолепна.
— А на границата не ви ли проверяват?
— Слагаме алкохола при камилите — обяснява тя.
— Извинявай, не те разбрах — отвръщам.
— Камилите плюят.
Напушва ме такъв пристъп на смях, че малко остава от ноздрите ми да захвърчи бира и да се полея целия. Марлена също се кикоти, благовъзпитано прикрила устата си с ръка, после въздъхва и оставя чашата си.
— Якоб?
— Да?
— Август ми каза какво се е случило днес сутринта.
Поглеждам към посинялата си ръка.
— Той се чувства ужасно, защото му харесваш. Наистина му харесваш, просто… Сложно е — тя свежда поглед към скута си и се изчервява.
— Няма нищо — успокоявам я. — Всичко е наред.
— Якоб! — изкрещява Август зад гърба ми. — Скъпи ми приятелю! Толкова се радвам, че можа да се появиш на нашето малко соаре. Виждам, че Марлена вече те е обзавела с пиячка. А успя ли да ти покаже и гримьорната?
— Гримьорната ли?
— Марлена — той се обръща и печално поклаща глава, след което укорително й размахва пръст. — Тц, тц, скъпа.
— О! — възкликва тя и скача на крака. — Съвсем забравих!
Август отива до кадифената завеса и я отдръпва.
— Та-да-да-да!
На леглото са проснати един до друг три чифта дрехи: два смокинга с подходящи обувки и красива рокля от розова коприна с мъниста по деколтето и подгъва.
Марлена надава радостен писък, плясва с ръце, втурва се към леглото, сграбчва роклята, притиска я към себе си и започва вихрено да се върти из стаята.
— Това не е от Понеделнишкия човек…
— Смокинг да се пере заедно с другите дрехи? Не, Якоб. Да си ръководител на представлението си има някои допълнителни привилегии. Можеш да се приведеш в ред там — добавя той и посочва към врата от полирано дърво. — Двамата с Марлена ще се преоблечем тук. Няма да видим нищо, което не сме виждали преди, нали, скъпа?
Тя хваща за токчето една розова копринена обувка и я мята по него.
Последното, което виждам, преди да затворя вратата на банята, са два чифта преплетени крака, които се сгромолясват на леглото.
Когато се връщам в стаята, Марлена и Август са самото въплъщение на достойнството, застанали в дъното на стаята, докато трима сервитьори с бели ръкавици се суетят около малка маса на колелца и няколко сребърни подноса.
21
Носи името на американския инженер изобретател Джордж Пулман (1831–1897), създал първия спален вагон през 1865 г. — най-модерното и луксозно превозно средство през XIX в. — Б.р.