— Трябва да разбереш нещо за Оги — започва най-после тя, — а аз не знам как точно да ти го обясня.
Привеждам се напред в стола си.
— Опитай.
— Той е… непостоянен. Понякога може да бъде най-чаровният мъж на света. Както тази вечер.
Чакам я да продължи.
— И…?
Тя се обляга по-назад на стола си.
— И, е, той си има своите… пристъпи… както днешния.
— Какво е станало днес?
— За малко да нахрани котките с теб.
— О, това ли било? Е, не мога да кажа, че съм очарован от случилото се, но в действителност не се намирах в истинска опасност. Рекс няма зъби.
— Не, но тежи двеста килограма и има нокти — прошепва тя.
Поставям чашата си на масата, докато истинската чудовищност на случилото се бавно се просмуква в мозъка ми. Марлена замлъква, а после вдига очи, за да срещне моите.
— Янковски е полско име, нали?
— Да, разбира се.
— Поляците по принцип не обичат евреите.
— Не знаех, че Август е евреин.
— С име като Розенблат? — пита тя и свежда поглед към пръстите си, които неспокойно шават в скута й. — Моето семейство са католици. Отказаха се от мен, когато разбраха.
— Съжалявам. Макар да не съм изненадан.
Тя вдига глава и ме стрелва остър поглед.
— Не исках да прозвучи така — възкликвам. — Аз не съм… такъв човек.
В стаята се възцарява неловко мълчание.
— И така, защо съм тук? — най-после питам аз. Замъгленият ми от алкохола мозък не може да се справи с цялата тази ситуация.
— Защото исках да изгладя нещата.
— Ти си искала? Той не е ли искал да дойда?
— Да, разбира се, че искаше. И той искаше да ти се реваншира по някакъв начин, но за него е по-трудно. Не може да се въздържи от своите малки пристъпи. Те го притесняват. Единственото, което може да направи, е да се преструва, че не се е случило нищо — тя подсмърква и се извръща към мен със скована усмивка. — А ние наистина си прекарахме чудесно, нали така?
— Да. Вечерята беше прекрасна. Благодаря ти.
Докато ни обгръща нова вълна от мълчание, осъзнавам, че ако не искам да рискувам със скачане по вагоните пиян, и то посред нощ, ще трябва да остана да спя там, където се намирам в този момент.
— Моля те, Якоб — шепне Марлена, — толкова искам нещата между нас да потръгнат. Август е безкрайно доволен, че се присъедини към нас. Както и чичо Ал.
— И каква е причината за това?
— Чичо Ал много се ядосваше, задето си няма ветеринар, и после изведнъж се появи ти, и то не от къде да е, а от самата „Бръшлянова лига“.
Гледам я, без да обеля и дума и без да разбирам какво иска да каже.
— „Ринглинг“ имаха ветеринар — продължава Марлена, — а чичо Ал е щастлив винаги, когато може да се мери по нещо с „Ринглинг“.
— Мислех, че ненавижда „Ринглинг“.
— Скъпи, той иска да бъде „Ринглинг“.
Отпускам глава на облегалката и затварям очи, но това ми причинява ужасен световъртеж, затова отново ги отварям и се опитвам да съсредоточа погледа си върху краката, увиснали от края на леглото.
Когато се събуждам, влакът току-що е спрял — може би наистина да съм проспал пронизителния писък на спирачките? Светлината на слънцето нахлува пред прозореца и пада върху мен, а мозъкът ми болезнено се блъска в стените на черепа. Очите ми парят, а в устата си имам вкус на гнилоч.
Олюлявайки се, успявам да се изправя и поглеждам към спалнята. Август е обвит около Марлена, а ръката му е преметната върху тялото й. Лежат върху завивката и все още са напълно облечени.
Всички ми хвърлят странни погледи, когато излизам от вагон 48, облечен в смокинг и стиснал под мишница другите си дрехи. Повечето от хората, които пътуват в тази част на влака са артисти, така че свидетелите на оттеглянето ми ме наблюдават с някаква недружелюбна развеселеност. Когато минавам през спалните вагони на работниците, погледите стават по-остри и по-подозрителни.
Предпазливо се качвам във вагона за животните и отварям вратата на малката стая.
Кинко седи на ръба на леглото си, стиснал порнографско списание в едната ръка и пениса си в другата. Когато ме вижда, замръзва насред движението, а влажната зачервена глава на пениса продължава да набъбва в юмрука му. За част от секундата настава мълчание; в следващата част го нарушава свистенето на бутилка от кока-кола, която полита към главата ми. Незабавно се снишавам.