— Разкарай се оттук! — крясва Кинко, докато бутилката се разбива на парчета във вратата зад мен. Той скача и ерекцията му прави огромен скок. — Разкарай се оттук, мътните да те вземат! — запраща по мен втора бутилка.
Обръщам се към вратата, засланяйки главата си, но изтървам дрехите си. Чувам звук от вдигане на цип и миг по-късно пълното издание на Шекспир се удря в стената до мен.
— Добре, добре! — виквам. — Излизам!
Затварям вратата зад себе си и се облягам на стената. Проклятията продължават да валят зад гърба ми и няма признаци, че скоро ще спрат.
Отис се приближава откъм външната страна на вагона, поглежда обезпокоен към затворената врата и свива рамене.
— Ей, хубавелчо — подхвърля той, — ще ни помогнеш ли, или не с тези животни?
— Да. Разбира се — скачам на земята.
Той ме гледа втренчено.
— Какво? — питам.
— Няма ли преди това да свалиш тая изтупана дрешка?
Поглеждам към затворената врата зад гърба си и чувам как нещо тежко се блъска във вътрешната стена.
— Ъъъ, не. Засега смятам да остана така.
— Твоя воля. Клив е почистил на котките. Сега иска да им занесем месото.
Тази сутрин шумът, който идва от вагона на камилите, е дори по-оглушителен, отколкото вчера.
— На тревопасните никак не им харесва да пътуват заедно с месото — обяснява Отис. — Ще ми се обаче да престанат да вдигат такава врява. Остава ни още сума ти път.
Отварям вратата и отвътре изригва цял облак мухи. Виждам личинките в същия миг, в който миризмата ме удря в носа. Залитайки, успявам да се отдалеча на няколко крачки, преди да повърна. Отис се присъединява към мен, присвит на две и притиснал ръце към корема си.
След като пристъпите му утихват, той си поема няколко пъти дълбоко въздух и изважда от джоба си една вкоравена от мръсотия носна кърпа. След като я притиска пред устата и носа си, се връща при вагона, грабва една кофа, устремява се на бегом към дърветата и я изпразва там. Задържа дъха си, докато изминава половината от обратния път, след което спира и се превива на две, борейки се да си поеме въздух.
Опитвам се да му помогна, но всеки път, когато се приближа, диафрагмата ми се свива в нови спазми.
— Съжалявам — казвам, когато Отис се връща. Все още се давя от вонята. — Не мога да го направя. Просто не мога.
Той ми хвърля гаден поглед.
— Стомахът ми не е наред — продължавам, защото изпитвам необходимост да обясня как стоят нещата. — Снощи прекалих с пиенето.
— Аха, бас ловя, че си прекалил — подмята той. — Сядай някъде, смешнико. Аз ще се погрижа за това.
Отис запраща останалата част от месото близо до дърветата, а над купчината скоро се събират бръмчащи мухи.
Оставяме вратата на вагона на камилите широко отворена, но е очевидно, че едно обикновено проветряване далеч няма да е достатъчно.
Повеждаме камилите и ламите надолу по рампите и ги завързваме отстрани до влака. Изсипваме цели кофи вода върху пода на вагона и използваме четки с дълга дръжка, за да излеем насъбралата се мръсотия вън от влака. Вонята все още е непоносима, но това е най-доброто, което можем да направим.
След като привършваме с другите животни, се връщам при колата с животните за представления. Сребърна звезда лежи на хълбок, а Марлена е застанала на колене до него, все още облечена в розовата рокля от снощи. Преминавам покрай дългата редица отворени прегради, които разделят отделните клетки, и спирам до нея.
Очите на Сребърна звезда са едва-едва отворени и той потръпва и сумти в отговор на някакви невидими за нас дразнители.
— По-зле е — съобщава Марлена, без да ме погледне.
Минава миг, преди да отговоря:
— Да.
— Има ли шанс да се оправи? Изобщо някакъв?
Поколебавам се, защото отговорът, който инстинктивно идва на върха на езика ми, е лъжа и установявам, че не мога да го произнеса.
— Можеш да ми кажеш истината — отсича тя. — Трябва да знам.
— Не. Боя се, че няма никакъв шанс.
Тя поставя ръка на шията му и я задържа там.
— В такъв случай ми обещай, че ще стане бързо. Не искам да страда.
Разбирам за какво ме моли и затварям очи.
— Обещавам.
Тя се изправя и остава така, загледана надолу към Сребърна звезда. Възхищавам се и в същото време се изнервям от самообладанието, с което приема новината, когато от гърлото й излиза странен, приглушен звук. После чувам тихо стенание и в следващия миг тя избухва в плач, без да сдържа гласа си. Дори не се опитва да избърше сълзите, които текат по бузите й, просто стои, притиснала ръце към гърдите си, с потръпващи рамене, без да може да си поеме дъх. Изглежда така, като че ли самата тя ще се строполи на земята.