Наблюдавам я ужасен. Нямам сестри и оскъдният ми опит в утешаването на жени винаги е бил по повод, далеч по-малко съкрушителен от този. След няколко секунди нерешителност слагам ръка на рамото й.
Тя се обръща и се отпуска с цялата си тежест върху мен, притиснала мократа си буза в ризата на смокинга ми или по-скоро на смокинга на Август. Започвам да я галя по гърба, шепна успокоителни думи, докато риданията й най-после се уталожват в хълцания, които разтърсват цялото й тяло. След това тя се отдръпва.
Очите и носът й са подпухнали и зачервени, а лицето й лъщи от сълзите. Тя подсмърча и избърсва миглите си с опакото на ръцете си, като че ли си мисли, че ще има някаква полза. После изпъва рамене и излиза, без да погледне назад, а отдалечаващият се шум от високите й токчета отеква по цялата дължина на вагона.
— Август — казвам, заставайки до леглото, хващам го за рамото и го разтърсвам. Той се олюлява апатично, със същия успех бих могъл да разтърся и някой труп.
Навеждам се и виквам в ухото му:
— Август!
Той изръмжава нещо, видимо раздразнен от натрапването ми.
— Август! Събуди се!
Най-после той се размърдва, превърта се и закрива очите си с ръка.
— Мили боже — простенва. — Мили боже, струва ми се, че главата ми ще се пръсне. Я дръпни тая завеса, става ли?
— Имаш ли пушка?
Изведнъж ръката му пада от очите и той сяда в леглото.
— Какво?
— Трябва да застрелям Сребърна звезда.
— Не можеш.
— Трябва.
— Чу какво каза чичо Ал. Ако нещо стане с този кон, изхвърчаш на червена светлина.
— И какво точно означава това?
— Означава, че ще те изхвърлят от влака. В движение. Ако извадиш късмет, ще можеш да се ориентираш по червения фар на гарата и да успееш да стигнеш до града. Ако ли не, е, тогава е по-добре да се надяваш да не отворят вратата в момента, в който влакът преминава под някоя естакада.
Думите на Кемъл как щял да се разбере с Блеки внезапно придобиха смисъл, както и още някои реплики, изречени по време на първата ми среща с чичо Ал.
— Тогава ще рискувам и когато влакът потегли, няма да съм на него. Но така или иначе, този кон трябва да бъде убит.
Август ме гледа с широко отворените си очи с черни кръгове под тях.
— По дяволите — продумва най-после, премята крака през ръба на леглото и започва да разтърква наболата четина по бузите си. — Марлена знае ли? — пита и се навежда да почеше обутите си в черни чорапи крака.
— Да.
— Шибана работа! — той се изправя. Едната му ръка се вдига и притиска главата му. — Ал направо ще побеснее. Добре тогава, чакай ме пред вагона с животните. След няколко минути ще съм там. Ще донеса пушката.
Обръщам се и понечвам да си тръгна.
— О, и, Якоб?
— Да?
— Съблечи костюма ми, преди да се захванем с това.
Когато се връщам при вагона с животните, заварвам вътрешната врата отворена. Надниквам вътре, обхванат от далеч не леко безпокойство, но Кинко не е там, така че влизам и се преобличам в обичайните си дрехи. Няколко минути по-късно Август се появява, понесъл в ръце пушка.
— Ето — протяга ръка, изкачвайки се по рампата.
Подава ми оръжието и пъхва в свободната ми ръка два патрона.
Мушвам единия в джоба си, а другия връщам на Август.
— Един ще стигне.
— Ами ако пропуснеш?
— За бога, Август, нали ще съм застанал само на сантиметри от него, как ще пропусна?
Той ме гледа известно време и после взема излишния патрон.
— Добре, действай. Но го отдалечи от влака, преди да го направиш.
— Майтап ли си правиш? Той изобщо не може да върви.
— Не можеш да го направиш тук — не отстъпва Август. — Другите коне са отвън, ще чуят.
Не казвам нищо, просто му отправям многозначителен поглед.
— Майната му! — изругава той, обръща се и се обляга срещу стената, а пръстите му започват да барабанят по дъските. — Добре. Действай.