Отива до вратата.
— Отис! Джо! Изкарайте другите коне оттук. Закарайте ги поне до втората част на влака.
Някой отвън измърморва нещо.
— Да, знам — повишава глас Август. — Но просто ще се наложи да почакат. Да, да, знам. Ще говоря с Ал и ще му кажа, че имаме едно малко… затруднение.
Отново се обръща към мен:
— Ще отида да потърся Ал.
— Няма да е зле да потърсиш и Марлена.
— Нали каза, че вече е разбрала?
— Да, но не искам да е сама, когато чуе изстрела. Ти искаш ли?
Август впива в лицето ми суров поглед и го задържа дълго там, после тръгва с тежки стъпки надолу по рампата. Краката му се стоварват върху нея с такава сила, че тя подскача под него.
През следващите петнайсет минути не правя нищо: искам да дам на Август време да намери чичо Ал и Марлена, а също така и на останалите мъже да отведат животните, колкото се може по-далеч.
Най-после вземам пушката, поставям патрона в гнездото и щраквам затвора. Сребърна звезда е притиснал муцуна към стената на клетката си и ушите му помръдват. Навеждам се над него и прокарвам пръсти надолу по врата му. После пъхам цевта под лявото му ухо и натискам спусъка.
Изстрелът отеква с оглушителна сила и задната част на пушката ме блъсва в рамото. Тялото на Сребърна звезда се сгърчва, мускулите му се свиват в един последен спазъм и най-после се отпускат. Някъде в далечината се разнася едно-единствено жаловито изцвилване.
Ушите ми кънтят, докато слизам от вагона, но дори и така ми се струва, че сцената, която ме посреща, е неестествено тиха. Наоколо се е събрала малка тълпа от хора, които стоят съвсем неподвижно, с печални удължени лица. Един мъж сваля шапката от главата си и я притиска до гърдите си.
Отдалечавам се на двайсетина метра от влака, изкатервам се на тревистия насип и сядам, като разтривам рамото си.
Отис, Пийт и Ърл се качват във вагона. Когато излизат, тримата влачат безжизненото тяло на Сребърна звезда надолу по рампата за въже, завързано за десния му крак. Обърнатият му нагоре корем изглежда огромен и уязвим — гладка маса от чист бял сняг, прорязана от черното на гениталиите. Мъртвата му глава кима сякаш в знак на съгласие при всяко подръпване на въжето.
Оставам седнал на насипа близо цял час, взирайки се в тревата между краката си. Откъсвам няколко стръка и започвам да ги въртя между пръстите си, като се чудя защо, по дяволите, се бавят толкова с тръгването.
След известно време идва Август. Вглежда се в мен и се навежда да вдигне пушката. Дори не съм забелязал, че съм я донесъл със себе си.
— Хайде, приятелю — подканва ме той. — Не искам да потеглят без нас.
— Аз искам.
— Не се безпокой за това, което ти казах по-рано. Говорих с Ал и никой няма да изхвърчи от влака на червена светлина. Уреден си.
Не отговарям, само гледам навъсено надолу. След малко Август сяда до мен.
— Или не си? — казва.
— Как е Марлена? — отвръщам.
За миг Август ме наблюдава напрегнато, а после измъква от джоба си пакет „Кемълс“, разтърсва го, за да се подаде от него една цигара, и ми я предлага.
— Не, благодаря — отвръщам.
— За пръв път ли убиваш кон? — пита той и използва зъбите си, за да извади цигарата от пакета.
— Не. Но това не значи, че ми харесва.
— Това е част от професията на ветеринаря, моето момче.
— Какъвто аз, технически погледнато, не съм.
— Значи не си си взел изпитите. Голяма работа.
— Наистина е голяма работа.
— Не, не е. Дипломата е просто лист хартия и никой тук не дава и пукната пара дали я имаш, или не. Сега си част от шоуто. Тук правилата са различни.
— В какъв смисъл?
Той махва с ръка към влака.
— Кажи ми, наистина ли мислиш, че това е най-великолепното шоу на земята?
Не казвам нищо.
— Е? — пита той и се обляга с рамо върху ми.
— Не знам.
— Не, не е. Изобщо не. Вероятно дори не е и петдесетото най-великолепно шоу на земята. Разполагаме може би с една трета от капацитета на „Ринглинг“. Вече знаеш, че Марлена не е никакъв член на кралското семейство на Румъния. Ами Лусинда? Тя съвсем не тежи четиристотин килограма. Най-много двеста. И наистина ли мислиш, че Франк Ото е бил татуиран от разярени диваци в Борнео? Съвсем не, дявол да го вземе. Едно време караше колата на Летящия ескадрон. Девет години прекара да се рисува с това мастило. А искаш ли да разбереш какво направи чичо Ал, когато умря хипопотамката? Изля водата от аквариума й, замени я с формалдехид и продължи да я показва. Пътувахме с маринован хипопотам цели две седмици. Всичко тук е илюзия, Якоб, и в това няма нищо лошо. Това искат хората от нас. Това очакват да видят.