Изправя се и ми протяга ръка. След кратко колебание я поемам и го оставям да ме издърпа на крака.
Отправяме се заедно към влака.
— По дяволите, Август — казвам, — съвсем забравих. Котките не са яли. Трябва да натоварим месото им.
— Всичко е наред, моето момче — отвръща той, — това вече е уредено.
— Какво искаш да кажеш с това „уредено“?
Спирам на място.
— Август? Какво искаш да кажеш, как така е уредено?
Август продължава да крачи към влака с преметната през рамото му пушка.
8.
— Събудете се, господин Янковски. Сънувате кошмар.
Отварям очи. Къде се намирам?
О, проклет вечен ад!
— Изобщо не сънувах — възразявам.
— Да, но със сигурност говорехте насън — уведомява ме сестрата — онова приятно черно момиче отпреди. „Защо постоянно забравям как й е името“? — Нещо за това как трябвало да нахраните някакви котки със звезди. Само не се притеснявайте за котките — сигурна съм, че са ги нахранили, въпреки че се събудихте. А сега ще ми кажете ли защо са ви поставили тези? — пита тя, докато сваля ограничителните ленти от китките ми. — Нали не сте се опитали да избягате?
— Не. Имах нахалството да се оплача от храната, която ни сервират — поглеждам я косо. — А после чинията ми взе, че се хлъзна и падна от масата.
Тя спира работата си и поглежда към мен, след което избухва в смях.
— О, вие определено сте доста енергичен — не спира да се смее, взема китките ми в топлите си длани и започва да ги разтрива. — О, боже!
И изведнъж си спомням: Розмари! Ха! Значи изобщо не съм изкуфял все пак.
Розмари. Розмари. Розмари.
Трябва да измисля начин да го свържа с нещо познато, с някой спомен или рима, с каквото и да е. Защото това, че съм си го спомнил тази сутрин, не е гаранция, че и утре ще успея или дори по-късно днес.
Тя отива до прозореца и вдига щорите.
— Имате ли нещо против? — питам.
— За какво да имам нещо против? — чуди се тя.
— Поправете ме, ако греша, но това не е ли моята стая? Ами ако не искам щорите да са вдигнати? Честно ви казвам, направо ми се повдига всички да мислят, че знаят по-добре от мен какво искам аз.
Розмари се вторачва в мен, след това грубо пуска щорите и накрая излиза с отсечена стъпка от стаята, като оставя вратата да се затвори сама зад нея. Челюстта ми увисва от изненада.
Миг по-късно чувам три почуквания на вратата и тя се открехва едва забележимо.
— Добро утро, господин Янковски, може ли да вляза?
„Що за игра играе тя, по дяволите?“
— Попитах може ли да вляза — повтаря тя.
— Разбира се — отвръщам объркан.
— Много ви благодаря — казва тя, влиза и застава в долния край на леглото ми. — А бихте ли желали да вдигна щорите и да оставя щедро дареното от добрия бог слънце да влезе и да ви огрее, или предпочитате да седите в непрогледна тъмнина целия ден?
— О, хайде, давайте, отворете ги. И престанете с тази дивотия.
— Това не е дивотия, господин Янковски — заявява тя, като отива до прозореца и вдига щорите. — Съвсем не. Никога досега не бях се замисляла за това и ви благодаря, че ми отворихте очите.
Тя подиграва ли ми се, или какво? Присвивам — очи и се мъча да разчета отговора по лицето й.
— А сега да видим, права ли съм, като си мисля, че бихте предпочели да закусите в стаята си?
Не казвам нищо, тъй като все още се мъча да реша дали има нещо гнило в тая работа. Човек би си помислил, че предпочитанията ми вече са записани в картона ми, но не, сестрите продължават да ми задават все същия проклет въпрос всяка сутрин. Разбира се, че предпочитам да закуся в трапезарията. Закуската в леглото ме кара да се чувствам като инвалид. Но закуската се сервира непосредствено след сутрешната смяна на памперсите и коридорите са изпълнени с миризма на изпражнения, от която ми се повръща. Едва един-два часа след като и последният от неспособните да се обслужват сами обитатели е бил измит, нахранен и паркиран извън стаята си, става безопасно да подадеш глава навън от своята.