— А сега, господин Янковски, да се разберем: ако очаквате хората да правят нещата така, както ви харесва на вас, трябва да им кажете как ви харесва.
— Добре. Ако обичате, бих желал да закуся тук — решавам.
— Добре тогава. Кога бихте искали да се изкъпете, преди или след закуска?
— Какво ви кара да мислите, че имам нужда от къпане? — питам, безкрайно обиден, при все че далеч не съм сигурен, че нямам нужда.
— Защото днес е денят, в който близките ви идват на посещение — обяснява тя и отново ме озарява с онази своя широка усмивка. — И защото си мисля, че ще искате да сте чист и свеж за излизането този следобед.
Излизането ли? А, да! Циркът. Трябва да призная, че събуждането два дни поред с приятното очакване да отида на цирк бе доста добро начало на деня.
— Мисля, че ще се изкъпя преди закуска, ако нямате нищо против — отговарям учтиво.
Едно от най-големите унижения, които произтичат от старостта, е това, че хората настояват да ти помагат за интимни неща като къпането и ходенето до тоалетната.
Всъщност аз не се нуждая от помощ нито за едното, нито за другото, но всички тук толкова се боят да не се подхлъзна и отново да си счупя бедрото, че при такива случаи неизменно имам придружителка, все едно дали ми харесва, или не. Всеки път, когато трябва да отида до тоалетната, настоявам да ме оставят да отида сам и всеки път ме придружава някой, просто за всеки случай, и поради кой знае каква причина този някой е винаги жена. Карам я — която и да се случи — да се обърне с гръб, за да си сваля гащите и седна на чинията, и после я изпращам навън, докато свърша.
Къпането е дори по-унизително, защото трябва да се съблека пред присъстващата сестра така, както майка ме е родила, а някои навици така и не умират. В резултат понякога пенисът ми се надига, без да мога да го предотвратя. Те се преструват, че не забелязват. Така са обучени, предполагам, макар преструвката, че не забелязват, да е почти по-лоша от забелязването. Защото значи, че ме смятат за безобиден стар мъж с безобиден стар пенис, който от време на време си придава важност. Въпреки че ако някоя от тях го приеме сериозно и реши да направи нещо по въпроса, шокът най-вероятно ще ме убие, преди да е станало каквото и да било.
Розмари ми помага да вляза в душ-кабината.
— Така, сега само се хванете за тази пръчка отгоре…
— Знам, знам и преди съм си вземал душ — сграбчвам пръчката и се намествам върху стола за баня. Розмари спуска слушалката на душа по-надолу по стойката му, за да мога да я стигам.
— Добре ли е температурата, господин Янковски? — пита тя, като на няколко пъти опитва водата с пръст и дискретно е отклонила погледа си настрани.
— Да. Просто ми дайте шампоан и излезте, става ли?
— Ах, господин Янковски, днес май наистина сте в настроение, а?
Отваря бутилката и капва няколко капки шампоан в дланта ми — няколко капки е всичко, което ми трябва, защото на главата ми са останали не повече от пет-шест косъма.
— Ако ви трябва нещо, само извикайте — добавя тя, докато дърпа завесата. — Ще бъда тук отвън.
— Хмм — отвръщам.
След като тя излиза, най-после мога да се насладя на душа си. Вземам слушалката от поставката й и започвам да обливам отблизо тялото си, като насочвам струята към раменете и надолу по гърба си, а после и към всеки от мършавите си крайници. Дори отмятам главата си назад, затварям очи и оставям струята да бие в лицето ми. Представям си, че това е тропически душ, тръскам глава и се наслаждавам на всяка секунда от нея. Дори ми харесва усещането как водата се плъзга там долу, по съсухреното розово червейче, което преди толкова време е създало цели пет деца.
Понякога, когато лежа в леглото си, затварям очи и си спомням как изглежда — и особено как го усещаш в ръцете си — едно голо женско тяло. Обикновено това е тялото на съпругата ми, но невинаги. Бях й изцяло верен. Нито веднъж в продължение на над шейсет години не съм се разколебавал в предаността си към нея освен във въображението си, а ми се струва, че тя не би имала нищо против това. Беше жена, способна на необикновено разбиране.
Мили боже, колко ми липсва тази жена. И не само защото ако беше жива, сега нямаше да съм тук, макар че това е самата истина. Без значение колко щяхме да грохнем, двамата с нея щяхме да се грижим един за друг, както правехме през целия си живот. Но след като тя си отиде, не можах да се противопоставя на децата. Когато паднах за пръв път, те уредиха преместването ми за по-кратко време, отколкото би ми отнело да кажа „карамелизирани пуканки“.