Всички в столовата говорят за цирка или поне тези, които все още могат да говорят. Мълчаливите, онези със скованите лица и вцепенените крайници или онези, чиито глави и ръце треперят прекалено силно, за да държат приборите, седят в ъглите на стаята, придружавани от помощнички, които пъхат в устата им малки хапки храна и ги придумват да ги сдъвчат. Напомнят ми на новоизлюпени птичета, само че за разлика от птичетата, на тях им липсва какъвто и да било ентусиазъм. Като се изключи лекото опъване на челюстта, лицата им остават спокойни и ужасяващо празни. Ужасяващо, понеже знам, че същото очаква и мен. Все още не съм стигнал дотам, но и това ще стане. Има само един начин да го предотвратя и не мога да кажа, че тази перспектива ме блазни особено.
Сестрата ме паркира пред порцията ми. Сосът върху месното руло вече е образувал коричка. Забучвам експериментално вилицата си в месото и менискусът подскача, като че ли ми се подиграва. Отвратен, вдигам поглед и срещам очите на Джоузеф Макгинти.
Седнал е точно срещу мен — новодошъл натрапник, който си пъха носа навсякъде. Адвокат в пенсия с квадратна челюст, надупчен от шарка нос и големи клепнали уши. Тези уши ми напомнят за Роузи, при все че с това приликата помежду им се изчерпва. Роузи бе нежна душа, а той е… е, той е пенсиониран адвокат. Не мога да си представя какво общо могат да имат един адвокат и един ветеринарен лекар, но сестрите очевидно са си въобразявали, че има нещо; онази първа вечер паркираха количката му на мястото срещу моето и продължиха да го правят всяка вечер.
Той ме поглежда свирепо, а челюстта му се движи енергично нагоре-надолу като на преживяща крава. Невероятно. Наистина яде тази храна.
Възрастните дами си бъбрят като ученички в блажено неведение за всичко, което става около тях.
— Ще бъдат тук до неделя — съобщава Дорис. — Били се отби, за да ги попита.
— Да, две представления в събота и едно в неделя. Рандъл и момичетата му ще ме заведат утре — заявява Норма и се обръща към мен: — Якоб, ти ще дойдеш ли?
Отварям уста, за да отговоря, но преди да успея, Дорис изтърсва:
— А видяхте ли конете? Мили боже, прекрасни са. Когато бях момиче, отглеждахме коне. О, как обичах да яздя — тя поглежда в далечината и за част от секундата мога да видя колко красива трябва да е била като млада.
— Спомняте ли си, когато циркът пътуваше с влак? — пита Хейзъл. — Плакатите се появяваха няколко дни преди пристигането му и покриваха всички стени и табла в града! Не можеше да се види и една тухла!
— О, да, помня, и още как — отвръща Норма. — Веднъж залепиха плакати дори от външната страна на нашия хамбар. Казаха на татко, че използват специално лепило, което ще изчезне два дни след представлението, но, дявол да го вземе, ако не е вярно, хамбарът ни стоя облепен с плакати месеци наред! — тя се подсмихва и клати глава. — Татко беше направо разярен.
— И тогава, няколко дни по-късно, влакът пристигаше на гарата. Винаги на зазоряване.
— Баща ми всеки път ни водеше долу да ги гледаме как разтоварват и ей богу, гледката си заслужаваше. И после парадът! И миризмата на фъстъците!
— И на карамелизирани пуканки!
— И бонбони, и сладолед, и лимонада!
— Ами стърготините! Влизаха направо в носа на човека.
— Едно време носех вода за слоновете — изтърсва Макгинти.
Захвърлям вилицата си и вдигам поглед към него. Направо се е надул от самодоволство и чака момичетата да заахкат от възхищение.
— Не си — отсичам.
За миг настава абсолютна тишина.
— Моля? — пита той.
— Не си носил вода за слоновете.
— Да, носих им.
— Не, не си.
— Лъжец ли ме наричаш? — изрича той бавно.
— Ако казваш, че си носил вода за слоновете, да, тогава си лъжец.
Момичетата ме зяпат с отворена уста. Сърцето ми се блъска силно в гърдите. Знам, че не бива да го правя, но незнайно защо не мога да се спра.
— Как смееш! — Макгинти обляга възлестите си ръце на ръба на масата и жилите му изпъкват.