— Но, татко, ти си си счупил бедрото — казваха ми те, като че ли не го знаех.
Противопоставих се твърдо на намеренията им, като ги заплаших да ги отрежа от завещанието си, без да им оставя и пукнат цент, докато не си припомних, че те вече управляваха парите ми. Не че самите те ми го напомниха, съвсем не, те просто ме оставиха да фуча като последния дърт глупак, докато сам не се сетих как стоят нещата и това ме вбеси дори още повече, защото ако изпитваха и капка уважение към мен, щяха най-малкото да ми напомнят неоспоримите факти. Чувствах се като малко дете, оставено да се сърди, докато остане без сили от гневния си изблик.
Осъзнаването на истинските размери на собствената ми безпомощност се стовари върху мен и защитата ми започна да отслабва.
— Имате право — заключих, — предполагам, че известна помощ ще ми дойде добре. Сигурно няма да е зле, ако някой идва през деня просто да ми помага с готвенето и чистенето. Не ли? Е, тогава една прислужница може да дойде да живее тук? Знам, че малко съм позанемарил къщата, откакто почина майка ви… Но нали казахте… Добре де, тогава някой от вас може да се пренесе при мен… Но как, не разбирам… Добре, Саймън, нали имаш голяма къща… Навярно бих могъл…
Ала не ми било писано.
Спомням си как излязох от къщата си за последен път, опакован като вързоп или като котка на път към ветеринаря. Докато колата се отдалечаваше, очите ми бяха така замъглени от сълзи, че дори не можах да погледна назад.
Това не е частна клиника, така ми казваха. Това е дом за всекидневна помощ — прогресивно, нали разбираш. Ще ти помагат само за нещата, с които не можеш да се справяш сам, и когато остарееш…
На това място винаги млъкват, като че ли така ще ме спрат да доведа неизречената фраза до нейното логично заключение.
Дълго време се чувствах предаден, задето нито едно от петте ми деца не предложи да ме вземе при себе си, но вече — не. Сега, когато имах време да размисля над всичко случило се, виждам, че те си имат достатъчно свои проблеми, за да се нагърбят и с мен.
Саймън е на около седемдесет и е преживял поне един инфаркт. Рут страда от диабет, а Питър има проблем с простатата. Жената на Джоузеф избяга с някакво момче от плажа, докато бяха в Гърция, а ракът на гърдата на Дайна засега е в ремисия — слава богу! — в момента тя е прибрала при себе си внучката си и се опитва да вкара момичето в правия път след две извънбрачни деца и арест за кражба в магазин.
И това са само нещата, за които знам. Защото има и един куп други, за които децата не споменават нищо, защото не искат да ме тревожат. За някои от тях се досещам, но когато задам директни въпроси, човекът насреща изведнъж онемява. Не бива да огорчаваме дядо, нали разбирате.
А защо да не бива? Това искам да знам. Ненавиждам тази чудновата политика на предпазване чрез премълчаване, защото тя направо ме изключва от картината. Как да се включа в разговора, ако не знам какво се случва в живота им?
Отдавна съм решил, че не го правят заради мен. Този защитен механизъм е създаден заради самите тях, той е начин да се защитят от болката, която ще им причини предстоящата ми смърт. По същия начин младежите започват да се отдалечават от родителите си в подготовка един ден да напуснат дома. Когато Саймън навърши шестнайсет и започна да води постоянни битки с нас, си помислих, че това идва от характера му. Когато Дайна достигна тази възраст, вече знаех, че грешката не е лично нейна — това поведение просто бе изначално заложено у нея.
Но въпреки навика си да премълчава неприятните неща, семейството ми проявява неизменна преданост по отношение на посещенията. Всяка неделя някой идва, колкото и да им е трудно понякога, и говори неспирно за това колко хубаво или лошо е времето, как е прекарал отпуската си и какво е ял на обяд и точно в пет часа облекчено поглежда към часовника и си тръгва.
Понякога се опитват да ме накарат да ги придружа до входната врата и да се присъединя към редиците на онези, които играят бинго в края на залата, както групата, която ме посети преди две седмици.
— Не искаш ли да се включиш? — попитаха ме. — Можем да те оставим там на излизане. Не ти ли звучи забавно?
— Да — отвърнах, — може би, ако си някой стар, съсухрен зеленчук.
И те се разсмяха; това ме зарадва, нищо, че не се шегувах. На моята възраст човек трябва да умее да се възползва от всяка възможност да остави умно впечатление. Ако не друго, реакцията им поне ми показа, че слушат какво говоря.