Грубо издяланата врата до мен изскърцва и отвътре излиза Кинко. Той се обляга срещу рамката на голямата врата с Куини до краката и решително се взира в бягащия отвън пейзаж. От вчерашния инцидент нито веднъж не ме е погледнал и честно казано, и на мен самия ми е трудно да го погледна, защото се люшкам между истинско, дълбоко съчувствие заради унижението му, от една страна, и едва потисканото желание да се изсмея, от друга. Когато влакът най-после изпухтява, спира и изпуска дълбока въздишка, Кинко и Куини слизат с обичайните звуци от тракане на подметки и летящ скок във въздуха.
Навън цари тишина и тази тишина е някак зловеща. Въпреки че Летящият ескадрон е пристигнал половин час преди нас, неговите хора не промълвяват и дума, просто стоят безмълвно близо до влака.
Няма шум от тичане и спускане на рампи, никой не псува, не намотава въжета, не се събират на групи, само стотици неумити, разчорлени мъже са се втренчили изумено в издигнатите палатки на друг цирк.
Разкрилата се насреща ни гледка прилича на призрачен град. Има шатра за представления, но я няма тълпата зрители. Има готварница, но го няма знамето. В далечината се виждат множество фургони и палатки за преобличане, но хората, които са останали от цирка, безцелно кръжат наоколо или просто седят апатично в сянката.
Скачам от вагона с животните в същия миг, в който един открит „Плимут“ в черно и бежово се врязва в мястото за паркиране. От него слизат двама мъже в черни костюми, с куфарчета в ръка и разглеждат сцената изпод меките си шапки.
Чичо Ал се понася към тях sans entourage22, накипрен с цилиндъра си, стиснал бастуна със сребърна дръжка, и се ръкува с двамата. Лицето му сияе от добродушие и задушевност. Докато говори, той се обръща и махва с широк жест към тълпата. Мъжете кимат, скръстили ръце на гърдите си; размишляват, преценяват нещо.
Чувам как зад мен заскриптява чакъл и след миг до рамото ми се появява Август.
— Това е нашият Ал — казва той. — Може да подуши градски чиновник от цяла миля. До обяд кметът ще яде от ръката му, само гледай — потупва ме по рамото. — Хайде, ела.
— Къде? — питам.
— В града, за закуска. Не вярвам тук да ни чака някаква храна. Вероятно няма да има никакви доставки поне до утре.
— Боже господи, сериозно ли говориш?
— Е, ще се опитаме да намерим нещо, но агентът трябва да е пристигнал тук малко преди нас и едва ли е имал време да уреди всичко.
— А те какво ще правят?
— Кои те?
Посочвам към останките, които доскоро са били функциониращ цирк.
— Те ли? Когато огладнеят достатъчно, ще се разкарат и така ще е най-добре за всички, можеш да ми вярваш.
— А нашите хора?
— О, те ли? Ще изкарат някак, докато нещо се появи на хоризонта. Не се тревожи, Ал няма да ги остави да умрат.
Спираме в един крайпътен ресторант недалеч от железопътната линия. Заведението има маси покрай едната стена и изработен от ламинат бар с червени столове от другата. Неколцина мъже са насядали покрай бара, пушат и бъбрят с момичето, застанало зад него.
Задържам вратата на Марлена, която незабавно се отправя към една маса и сяда най-отвътре, до стената. Август се тръшва на срещуположната пейка, така че мога единствено да седна до нея. Тя кръстосва ръце и вперва поглед в стената.
— Добрутро. Какво да ви донеса? — пита момичето, все още от другата страна на бара.
— Закуска — отвръща Август. — Умирам от глад.
— Как обичате яйцата си?
— На очи, рохки.
— Мем?
— Само кафе — отвръща Марлена, премята крак връз крак и полюшва стъпалото си. Движението й е някак агресивно. Дори не поглежда сервитьорката. Или пък Август. Нито пък мен, като се замисля.
— Сър? — обръща се момичето към мен.
— Ъъъ, същото като него — отвръщам. — Благодаря.
Август се обляга назад и изважда пакет „Кемълс“. Разтърсва кутията и една цигара полита във въздуха. Той я улавя с уста и се отпуска срещу облегалката с блеснали очи и победоносно вдигнати ръце.
Марлена се обръща да го погледне и започва да ръкопляска бавно, отчетливо, с каменно лице.