— Да се отпуснат, как ли пък не — отговаря Пийт. — Я се огледай. Огледай се и ми кажи какво точно си си мислил, че са правили тези коне през последните четири часа, по дяволите?
— Използвал си нашите животни за тая работа, така ли?
— А какво според теб трябваше да използвам, мътните да го вземат?
— Трябваше да използваш техните животни!
— Откъде да знам кои са шибаните им животни? — изревава Пийт. — И какъв е смисълът да използвам техните коне, ако тъй или иначе ще трябва да разтъпкваме нашите, за да ги държим във форма?
Устата на Август се отваря, после се затваря и той изчезва.
Не след дълго се задават камиони. Един след друг те спират с платформи, обърнати към готварницата, и стоварват невъобразимо количество храна. Готвачите моментално се залавят за работа и за нула време казанът е включен и въздухът се напоява с аромат на вкусна храна — истинска храна.
Храната и сламените постелки за животните пристигат с фургони скоро след камионите. Когато занасяме сеното в палатката обор, конете започват да цвилят, да тропат с крак, да протягат шии напред и да ядат от сеното, преди изобщо да сме успели да го стоварим на земята.
Животните от менажерията са не по-малко зарадвани от появата ни: шимпанзетата надават викове и започват да се люлеят на решетките на клетките си, озарявайки ни с широки зъбати усмивки, месоядните крачат напред-назад, а тревопасните тръскат глава наляво-надясно, сумтят, надават писъци и дори лаят от възбуда.
Отварям вратата на орангутана и слагам на пода тава с плодове, зеленчуци и ядки. Докато отново затварям клетката, дългата ръка на маймуната се протяга през решетките и посочва към портокалите, които се намират в друга една тава.
— Това ли? Искаш това, така ли?
Тя продължава да сочи, примигвайки към мен с близко разположените си очи. Чертите й са хлътнали, а лицето й наподобява голяма чиния, украсена с ресни от червена козина. През ума ми минава мисълта, че никога не съм виждал нещо по-ексцентрично и по-прекрасно от нея.
— Ето — подавам й портокала, — заповядай.
Тя го поема и го поставя на пода. После отново се пресяга към мен. След няколко мига лошо предчувствие протягам ръка. Тя я обвива с дългите си пръсти и после я пуска, сяда на задницата си и започва да бели портокала си.
Стоя и се взирам в нея изумен. Тя ми бе благодарила.
— Значи, това е всичко — обявява Август, когато излизаме от менажерията, и ме потупва по рамото. — Ела да пийнем нещо, моето момче. В палатката на Марлена има лимонада, и то не онзи боклук от смесени сокове. Ще капнем вътре и малко уиски, нали така?
— Идвам след минута — отвръщам. — Трябва да проверя другата менажерия — поради неопределения статус на товарните животни на „Братя Фокс“, които с течение на следобеда ставаха все по-малко и по-малко на брой, лично се бях уверил, че са нахранени и напоени. Все още обаче не бях видял екзотичните им животни и тези, които излизаха на сцената.
— Не — отсича Август твърдо, — ще дойдеш сега.
Поглеждам към него, изненадан от тона му.
— Добре — съгласявам се. — Знаеш ли дали са нахранени и напоени?
— Ще бъдат. Накрая.
— Какво?
— Ще им дадат храна и вода. Накрая.
— Август, температурата е почти деветдесет градуса23. Дори да се наложи да забавим храненето, не можем да не им дадем поне вода.
— Не само че можем, ами и ще го направим. Така работи чичо Ал, така си урежда сделките. Двамата с кмета ще се надприказват известно време, кметът ще разбере, че няма никаква шибана представа какво да прави с жирафи, лъвове и зебри, ще се откаже от новите си придобивки и тогава — само тогава — ще приберем животните.
— Съжалявам, но не мога да го направя — заявявам и се извръщам с намерение да се отдалеча.
Пръстите му се сключват около ръката ми. Той застава пред мен и се навежда така близо, че лицето му е само на сантиметри от моето. Пръстът му се допира до бузата ми.
— Напротив, можеш. Ще се погрижим за тях. Просто не още. Така стават нещата.
— Това са глупости.
— Чичо Ал е превърнал създаването на този цирк в същинско изкуство. Ние сме това, което сме, благодарение на това изкуство. Кой, по дяволите, знае какво има в тази палатка? Ако вътре няма нищо, което да интересува чичо Ал, тогава добре. На кого му пука? Но ако има нещо, което той да иска, а ти си напъхаш носа в работите му и станеш причина да плати повече, отколкото би платил без твоята намеса, повярвай, че Ал ще се заеме с теб. Разбираш ли? — сега заговаря през стиснати зъби. — Кажи… разбираш… ли? — повтаря, като прави пауза след всяка дума.