— Слушай, приятелче — процеждам. — От десетилетия слушам как дърти глупаци като теб разправят, че са носили вода за слоновете и те уверявам, че нито един от тях не го е правил.
— Дърт глупак? Дърт глупак? — Макгинти се оттласва от масата и се изправя; инвалидната му количка отлита назад. Той насочва изкривен пръст към мен, а после се олюлява, като че ли под краката му е избухнала бомба, и изчезва под ръба на масата с облещени от изумление очи и все още отворена уста.
— Сестра! О, сестра! — викват възрастните дами.
Чувам познатия шум на гумени подметки; миг по-късно две сестри вече са уловили Макгинти за ръцете и са го повдигнали от пода. Той мърмори недоволно и прави слаби опити да ги избута настрана.
Появява се трета сестра — закръглено чернокожо момиче, облечено в бледорозово, която застава до края на масата и обляга ръце на хълбоците си.
— Какво, за бога, става тук? — пита тя.
— Този дърт кучи син ме нарече лъжец, това става — виква Макгинти, вече безопасно настанен отново на стола си. Изпъва ризата си, вдига покритата си със сиви косми брадичка и скръства ръце на гърдите си. — А също така и дърт глупак.
— О, сигурна съм, че господин Янковски не е имал предвид това — успокоява го момичето в розово.
— Точно това имах предвид — заявявам аз. — Точно такъв е. Пфу! Носил вода за слоновете, как ли пък не. Имате ли някаква представа колко вода му трябва на един слон?
— Никога не съм… — въздъхва Норма, като свива устни и поклаща глава. — Наистина не знам какво ви става, господин Янковски.
О, разбирам, разбирам. Ето каква била работата.
— Това е оскърбление! — сумти Макгинти и леко се навежда към Норма, тъй като разбира, че в момента тя е на негова страна. — Не виждам причина да позволя на когото и да било да ме нарича лъжец!
— И дърт глупак — напомням му.
— Господин Янковски! — повишава глас чернокожото момиче, застава зад мен и освобождава спирачките на инвалидната ми количка. — Струва ми се, че ще е по-добре да прекарате няколко часа в стаята си. Докато се успокоите.
— Я чакайте малко! — крясвам, докато тя ме обръща с гръб към масата и с лице към вратата. — Не ми трябва да се успокоявам. И освен това не съм се нахранил!
— Ще ви донеса вечерята в стаята — обажда се зад мен.
— Не я искам в стаята си! Върнете ме обратно! Не можете да ми причините това!
Обаче изглежда, че може. Избутва количката ми вън от залата със скоростта на светлината и с рязък завой ме вкарва в стаята ми. Пуска спирачките толкова силно, че цялата количка подскача.
— Просто ще се върна — тросвам се, докато повдига облегалките за краката ми.
— Нищо такова няма да направите — отвръща тя и поставя краката ми на пода.
— Не е честно! — в гласа ми се прокрадва скимтяща нотка. — Седя на тази маса от сто години. Той дойде преди две седмици. Защо всички са на негова страна?
— Никой не е на ничия страна — тя се навежда напред, пъхва рамо под моето. Като ме вдига от количката, главата ми се отпуска до нейната. Косата й е изкуствено изправена и ухае на цветя. Когато ме поставя на ръба на леглото, очите ми се оказват на едно ниво с бледорозовите й гърди. Както и с табелката с името и.
— Розмари — казвам.
— Да, господин Янковски?
— Той наистина лъже, нали знаете.
— Не знам нищо такова, нито пък вие.
— Не, аз го знам. Бил съм на такова място.
Тя примигва, очевидно раздразнена.
— Какво искате да кажете?
Поколебавам се и после си променям мнението.
— Няма значение — отвръщам.
— Да не сте работили в цирк?
— Казах, че няма значение.
Следва дълъг миг неловко мълчание.
— Господин Макгинти можеше сериозно да се нарани, нали знаете? — укорява ме тя, докато нагласява краката ми. Работи бързо, сръчно, но спира точно в мига, преди да може да се каже, че действа безцеремонно.
— Не, не можеше. Адвокатите са неразрушими.
Тя се взира в мен и остава така дълго време; наистина ме гледа, не просто като пациент, а като човек. За миг ми се струва, че чувам работата на мозъка й, а после тя отново се връща към задълженията си.
— Семейството ви ще ви заведе ли на цирка през почивните дни?
— О, да — отвръщам с някаква гордост. — В неделя винаги идва някой. Като по часовник.
Тя разгръща едно одеяло и го разстила върху краката ми.