— Готов ли сте? — пита следователят, като застава между двете легла.
Преглъщам и кимвам. Една ръка ме потупва по рамото — тази на полицейския началник.
Следователят открива първо лицето на баща ми, а после и това на майка ми.
Тези двамата изобщо не приличат на моите родители и все пак не могат да бъдат никои други. Смъртта е полепнала навсякъде по тях: по многоцветния десен на смазаните им тела, синьо-виолетово на фона на безцветно, лишено от кръв бяло; в дълбоко хлътналите очни гнезда. Лицето на майка ми, която в живота бе толкова красива и спретната, в смъртта е сковано в замръзнала гримаса. Косата й е сплъстена и покрита с кръв, полепнала по вдлъбнатината на черепа й. Устата й е отворена, а челюстта увиснала, като че ли хърка.
Извръщам се настрана, докато от устата ми изригва струя бълвоч. Някой се притичва към мен с леген в ръка, но аз не успявам да го улуча и чувам как течността се плисва по пода и се разбива на пръски в стената — чувам, защото очите ми са здраво стиснати. Отново повръщам, а после пак, докато в стомаха ми не остава нищо. Въпреки това обаче оставам превит на две, разтърсван от нови и нови пристъпи на гадене, и започвам да се чудя дали е възможно човек да се обърне с вътрешностите навън.
Отвеждат ме някъде и ме слагат да седна на някакъв стол. Една любезна сестра с колосана бяла униформа ми донася кафе, което остава на масата до мен, докато стане студено като лед.
По-късно местният свещеник влиза и сяда до мен. Пита ме дали има някого, на когото да се обади вместо мен. Смотолевям, че всичките ми роднини са в Полша. Той ме пита за съседите и членовете на нашата църква, но аз не мога да си спомня нито едно име; не бих могъл, дори и животът ми да зависеше от това. Нито едно. Не съм сигурен, че щях да се сетя как е собственото ми име, ако ме бе попитал за това.
Щом си тръгва, аз се измъквам навън. Разстоянието до къщата ни е приблизително две мили и пристигам точно когато последните слънчеви лъчи угасват на хоризонта.
Алеята за колата е празна. Разбира се.
Влизам в задния двор, стиснал в ръка раницата си, с поглед, прикован в дългата, боядисана в един цвят сграда зад къщата. Над вратата е поставена нова табела с черни блестящи букви:
Е. ЯНКОВСКИ И СИН
Ветеринарни лекари
След известно време се обръщам към къщата, изкачвам се на верандата и отварям задната врата.
Най-ценното притежание на баща ми — едно радио „Филко“ — е поставено на плота в кухнята. Синият пуловер на майка ми виси от облегалката на един стол. На масата са постлани изгладени ленени покривчици, а в средата има ваза с увяхващи теменужки. Обърната с дъното нагоре купа за салата, две чинии и няколко прибора за хранене са сложени да се сушат върху карирана кърпа за съдове, простряна до мивката.
Тази сутрин бях имал родители. Тази сутрин моите родители бяха закусвали.
Падам на колене там, на верандата и надавам вой, заровил лицето си в ръце.
Жените от нашата църковна общност, предварително уведомени за завръщането ми от съпругата на полицейския началник, връхлетяват върху ми след по-малко от час.
Все още стоя на верандата, притиснал лице към коленете си. Чувам как чакълът изскърцва под натиска на гуми, шум от затръшване на автомобилни врати и преди да разбера какво става, съм обкръжен от бледи лица, басма на цветя и ръце в ръкавици. Отново и отново ме притискат към нечия мека гръд, в ребрата ми се забиват върховете на шапки с воалетки, а ароматът на жасмин, лавандула и розова вода ме задушава. Смъртта е тържествено събитие и всички те са облечени в най-хубавите си неделни дрехи. Потупват ме по гърба и се суетят и най-вече къткат като квачки.
Колко жалко, колко жалко. И да се случи на такива добри хора. Трудно е да се открие някакъв смисъл в такава една трагедия, но плановете на добрия бог се осъществяват по неведоми пътища. Те ще се погрижат за всичко. Стаята за гости в дома на Джим и Мейбъл Нойратер вече е приготвена. Не трябва да се безпокоя за нищо.
Вземат раницата ми и ме подкарват към кола със запален двигател. Зад волана е Джим Нойратер, който стиска волана с две ръце.
Два дни след като погребах родителите си, ме викат в кабинета на Едмънд Хайд, ескуайър3, за да чуя подробностите около имуществото им. Сядам на един твърд кожен стол точно срещу ескуайъра, докато постепенно осъзнавам, че няма нищо за обсъждане. Отначало си мисля, че ми се подиграва. Очевидно баща ми е приемал заплащане под формата на фасул и яйца в продължение на почти две години.
3
В Съединените щати това звание се използва за човек, завършил право, без значение дали практикува, или не. — Б.пр.