— Е, разбира се, християнин си — засмя се капитанът и погледна към учителката.
— А тая е Вангели — превари старецът, — Учителка ни беше. Щерка ми е. Не ми е щерка, ама тъй се вика. При мене е, пак щерка ми е.
Учителката се усмихна и не каза нищо. Но капитанът не искаше да се бави и обясни къде и за колко време иска да стигне още днес с ротата си. За това нему с потребен водач, който хубаво да знае пътя.
— Тая работа е много важна — каза той. — Сърбите не трябва да ни усетят. От това зависи всичко. Кажи ни сега, старче, знаеш ли пътя за Кулата? Можеш ли ни заведе там?
Дядо Наум тури пак ръка върху сърцето си.
— Мога, господине мой, мога. Знам пътя. На Кулата съм ходил. Мога, с вас като бъде, и накрай света. Мога, как да не мога. А момичето нека се върне.
Един от офицерите запита откъде върви пътят и дядо Наум се залови да разказва, като постоянно сочете с ръка. Но той беше все така разсеян и развълнуван, бъркаше се, противоречеше си и от всичко, което говореше, много малко се разбираше.
Капитанът слушаше отстрана стареца. Но явно беше, че е недоволен. Учителката се приближи до него.
— Оставете го — каза тя, като показа пренебрежително на стареца, — нали виждате какъв е. Пък и недовижда. Аз разбрах какво искате. Пътя зная добре и ще пи заведа.
— Но как така? Ще можете ли? Не забравяйте — воина е.
— Ами аз вчера бях на Кулата. Там има сърби. Но малко са. Близо бях, но не ме видяха. После ходих по-надалеч и гледах битката.
Капитанът слушаше учуден. Всичко това му се стори невероятно. Това момиче, което гледаше насмешливо и дяволито, като че искаше да се шегува. А работата съвсем не беше до шега. Мина му през ума и за ония хора, които са способни на всякаква измяна. Той реши да бъде предпазлив.
— Никой не знае по-добре от мене тия места — повтори учителката. — Аз ще ви заведа.
И изведнъж, като виждаше, че капитанът се колебае, обзета от страх, че той може да не се съгласи, тя нервно, сърдито почти, каза:
— Аз зная пътя! Повярвайте, повярвайте, моля ви се!
— Добре — каза капитанът. — Добре, щом знаете пътя.
Той заповяда да се строят войниците. Дядо Наум още говореше с двама офицери. Капитанът се отдели настрана и повика стареца при себе си.
— Слушай, старче — каза му той строго. — Ние ще вървим. Но трябва да ти кажа, че по нашия закон онзи, който ни измами, ние го наказваме със смърт…
Старецът мълчеше, като че не разбираше какво му говорят.
— Ако ни излъжеш и забъркаш пътя, ще те убием! — натъртено и строго каза капитанът.
— Мене ли? Братко мой, от твоя ръка като е… Капитанът ядосано го пресече:
— Стига! Не се втелявай такъв. Кажи ми, кое е това момиче, откога го познаваш, какво е, може ли да му се вярва?
— На Вангели? Господине мой, сирота е тя. А баща и беше народен човек. Като тебе беше и той, господине! И такива юнаци имаше и той!
— Как, да не е бил комита?
— Народен човек беше, господине. Тия хора ги няма сега!
— Я разкажи — каза капитанът. — Само по-скоро, че няма време.
Старецът изведнъж тъй се измени, като че всичко у него досега беше само преструвка. Той утихна, заприказва по-разумно и по-свързано. В гласа му звучеше и благоговейна гордост, и голяма скръб. Бащата на Вангели, разказваше той, е бил един от най-близките хора на Апостола, Енидже-Вардарското слънце. После сам станал войвода. Ходел е по тия планини. Тук е бил той, когато му се добило първо дете. В село мислели, че никой не му е казал и че сам не се грижи за това. Било неделен ден и щели да кръстят детето. И ето всички видели войводата да излиза от къщата си. Сърма и оръжие имало по него, той бил едър и снажен, с широка черна брада и дълги коси. Но тоя суров и страшен хайдутин бил сега кротък и нежен баща: той сам носел детето си, усмихнат и щастлив. След него няколко стари жени, а след тях пък, като ято соколи — момчетата му. Събрало се цяло село в черква. Обрядът се свършил. Тогава той се обърнал с детето в ръце към народа и казал: „Аз исках да имам син, за да бъде като баща си. Друга е била божията воля. Но Вангели ще бъде учителка. Аз искам и тя да служи на народа.“ И той излязъл и тръгнал към къщи, все така юначен и хубав, все така нежно усмихнат над детето. Мъдро вървели след него старите жени, а юнаците пиели вино из бакъри, пеели и стреляли с револверите си. Но наскоро той бил убит. Скръбта завела в гроба и майката.
— Вангели отрасна при мене — добави старецът. — Добра е, умна е, но е малко непокорна. Тя скита сама из планината. Свикнахме и. Знае всяка бука и всеки бор, гдето баща й е написал нещо с ножа си, знае всяка пътека, отгдето е минал, всяка скала, където е нощувал. Ходи, скита се, върне се в село и или плаче, или пее. Такава си е! Право каза, че знае пътя. Как да го не знае — всичко знае наоколо. Ама ако може, аз да ви заведа. Битка е, господине, няма ли да и се случи нещо, а?