Крум Велков
Водител
ВЪСТАНИЕТО НА ИВАЙЛО В СВЕТЛИНАТА НА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИЗВОРИ
Историята на българския народ през средновековната епоха е изпълнена с множество събития, които привличат не само погледа на научния изследовател, но и на писателя в желанието му да навлезе в далечното минало, да подири корените на извървяния хилядолетен път на отечеството, познало години на успехи и слава и дни на горест и отчаяние. Между събитията, разказани на страниците на древните летописи, особено ни вълнува със своята драматичност голямото народно движение през 1277 година под водителството на Ивайло.
Тази тема е била досега предмет на немалък брой романи, драми, повести и разкази на редица изтъкнати представители на българската белетристика. Между тях се нарежда и историческият роман на Крум Велков „Водител“.
Събитията, свързани с въстанието на Ивайло, ни връщат към втората половина на XIII век, т.е. към времето, когато възстановената преди близо цяло столетие българска държава преживява политически и военен упадък и се раздира от остри вътрешни противоречия. Силно развилият се феодален строй, характерен за този период от историята на българското Средновековие, изправял в непримирим конфликт болярската аристокрация и зависимото селячество — две основни класи в българското общество. Тежък труд по полето от сутрин до вечер, данъци и ангария, военни набори поради чести войни и вътрешни междуособици — това било обичайното всекидневие на селянина и в този еднообразен и суров цикъл протичал неговият живот. А в това време малък кръг представители на управляващата светска и църковна върхушка живеели в безделие и охолство. За острия социален контраст и за многобройните задължения на селяните свидетелствуват данни от запазените от XIII-XIV век царски грамоти, където се отбелязват привилегиите на феодалите и данъците и ангариите на зависимото селячество. И нищо чудно, че при този живот в гърдите се събирала тежка мъка, че кипяла ненавист у онеправданите към заобикалящата ги действителност. Израз на това били проповедите на богомилите, че видимият свят е дело на „дявола“, а земните властници — „дяволови слуги“.
Създадено към средата на X век и разпространявано в продължение на столетия, богомилството било едно от най-силните религиозно-социални учения, проникнало дълбоко в ума и сърцата на хората, борещи се за правда и за по-добър живот.
Успоредно с богомилската ерес, която считала цар и боляри за слуги на дявола, сред селските маси и градската беднота си пробивало път обаче и едно по-друго схващане, а именно, че „владетелят“ като върховен господар на държавата е нещо по-различно от „болярите“ и че той е в състояние да се намеси и да подобри съдбата на своите поданици, като обуздае произволите на феодалните господари. Създавала се вярата в „добрия цар“, който може, стига да пожелае, да премахне неволите и неправдите. На тази вяра, типична за съзнанието на потисканото средновековно селячество в цяла Европа, не били чужди и селяните в Средновековна България.
Напрегнатата обстановка през втората половина на XIII век се усложнявала при условията на острите социални противоречия и от зачестилите вътрешни междуособици сред представителите на феодалната аристокрация. Твърде продължителна била борбата между българския цар Константин Тих (1257–1277) и болярина Мицо, който се стремял да го измести от престола. В тези междуособици се намесили и съседите на България — византийци и маджари, които гледали да се възползуват от нейната слабост, за да постигнат териториални придобивки. Особено враждебна била по това време политиката на византийския император Михаил VIII Палеолог (1259–1282), който се стараел всячески да омаломощи северния си съсед, за да затвърди териториалните си придобивки в Тракия и по Черноморското крайбрежие.
С най-тежки последици за българския народ се оказали обаче започналите през втората половина на XIII век нападения на татарите. По това време татарите имали силна държава в Южна Русия, известна под името „Златна орда“. Сред тях се издигнала мощна феодална аристокрация, която живеела главно от военни набези и грабежи на околните народи. Между тези феодали бил Ногай, който притежавал обширни владения в Кримския полуостров и чиито отреди едва ли не всяка година започнали да минават на юг от Долния Дунав и да нахлуват в североизточните български земи. Без да срещат сериозна съпротива, нашествениците опустошавали всичко по пътя си, като отвличали добитък и пленници, грабели дрехи и скъпоценности. Най-тежко страдало от техните вилнения селското население, докато болярите, скрити зад яките крепостни стени по градовете, оставали невредими. Особено чести станали татарските нахлуванйя след 1271 година, когато хан Ногай влязъл в съюз с византийския император Михаил VIII Палеолог и неговите орди ежегодно преминавали Дунав. Изтощена от вътрешните междуособици, страната не била в състояние да се брани и търновският цар Константин Тих се превърнал в безучастен зрител на бедствията. Тогава именно на историческата сцена се появил Ивайло.