— Радвам се, че ви посрещам здрави и бодри — провлечено и с тих глас отвърна той, след като изслуша Вукол. — С божия милост аз лекувам недъзите и душите на хората, доколкото мога… От сънища не разбирам… Но нека момчето ти се пази. Такива сънища носят понякога беди. Мене ми се струва, че царската плащеница не е нищо друго, освен дяволското крило, което го е докоснало, когато той е спал. Момъкът ти е мислил и наяве за неща, които са смутили не само сърцето, но и съня му… Всичко ще бъде за добро.
Отшелникът не прие парата, която Вукол му подаде благоговейно, и ги изпрати с молитва. Вукол си обеща мислено, че ще му донесе още на другия ден една делва жито… Но когато, едно лято по-късно, издъхваше под тоягите на болярските люде, последното нещо, което си спомни за миг, беше обещаната делва, която дотогава все забравяше да отнесе в скита на отца Данила, и привърши мъченическия си земен път със страшно огорчение за това.
Отиването в скита на отца Данила беше за Бърдоква едва ли не най-голямото събитие в неговата овчарска младост. Чудният и смешен сън за неговото кратко среднощно царуване остана плътно свързан със спомена за скита. По-късно, след смъртта на Вукол, когато той се скиташе из планината, подгонен от болярски гняв гладен и изтощен, може би същият този спомен беше станал причина един ден отново да се реши да надникне в дупката на еретика по-скоро с надеждата, че ще получи от него къшей хляб или шепа варено жито, отколкото да му бъде посочен изходът за едно спасение от тежкото му съществувание на вечно преследван беглец. И не сгреши. Отец Данил си спомни за него, посрещна го и щедро му поднесе и едното, и другото. Той го нахрани с топла пита и вкусен горски мед, а след това, като протегна сухата си ръка високо някъде над планината към север, посочи му и пътя.
— Върви натам — бащински сложи другата си ръка върху рамото му той. — Там е Търново, царският град… Много хора живеят там, все ще се намери място и за тебе. Поживей там тихо едно лято, две и три, а дотогава, добър е бог, ще премине болярският гняв като буря и ти пак ще се върнеш… Върви и не убивай вече никога!… Само на бога е отредено да съди злодеите и хората, а не на нас… Върви с бога!…
Бърдоква послуша съвета на отшелника и запъпли с тегата си направо през върховете, да търси чудния царски град. Беше пак студено време. Снегът засипваше с дебели преспи друмищата и пътеките, вълчи глутници оставяха дирите си по тях, но той се не спираше пред нищо, докато най-после една вечер стигна. Той се стъписа, изненадан от онова, което изведнъж като в сън се беше открило пред погледа му. Пред него във вечерния мрак беше блеснало Търново. Осветен от високите пламъци на грамадни и неподвижни факли, поставени по платото на Царевец и Трапезица, целият град се заливаше от тяхната заря като от някакъв пожар. Във въздуха се носеше дъхът на разтопена и горяща смола, лой и тамян. А в подножието на лумнали безброй малки и подвижни светлини, носени от невидими човешки тълпи и богомолни шествия, се извиваха тъмните води на река, отразила в себе си пламъците на едно от чудесата на този град. Беше Коледа. Тежък камбанен звън и хлопот на стотици клепала се преливаха в нощта на вълни и безспир. Царевият град заслужаваше името си. Той беше повече от онова, което бедното въображение на Бърдоква можеше досега да си представи. Сякаш него, овчаря, а не Христовото рождество посрещаше тази вечер градът. Всичкият блясък, който можеше да се даде на един велик християнски празник, цар Константин Тих беше пожелал да се даде през тази нощ.
Ала изтощен от дългия път и полупремръзнал от студа през тази чудна нощ, Бърдоква едващо не умря. Вълшебната столица беше вече затворила тежките си железообковани врати за неканените и закъснели гости и пришелци. Високи и дебели стени я пазеха отвред. Момъкът се сви в студения завет и в тъмната сянка на стената. Свит на топка, той заспа, треперейки като прогонено и пребито куче. Когато се пробуди отново, той се видя в някакъв широк и топъл подслон, обграден от любопитни и весели войници. Те миришеха на вино. Будното око на крепостната стража го беше открило и спасило през тази тържествена коледна нощ. Посмяха се войниците и добродушно, и обидно на уловения дивеч, който смутено се оглеждаше между тях. Без да подозира, Бърдоква беше попаднал съвсем на мястото си. На търновския кастрофилакт отдавна вече не достигаха войниците в крепостта и без да питат снажния и млад пришелец отгде и защо е дошъл чак тука, приеха го като желан гоец и бъдещ другар помежду си. Надянаха му ризница, дадоха му меч, щит и копие, увиха премръзналите му крака с бало и волски цървули, нахраниха го до насита и така затече новият му воински живот. Войнишкото му преображение го направи истински хубавец и левент. Но никой не знае защо името на Бърдоква не се хареса на войниците. Те прекръстиха новия си млад другар на Ивайло. Новото име сякаш по-добре прилягаше на хубавеца и така си остана…