Затекоха дни, месеци и години. Възмъжа бързо младият овчар. Скоро пусна увиснали и черни като смола мустаци и развърна още по-нашироко плещи. Новият живот го погълна всецяло. Търново блестеше като елмаз под високите стражеви площадки на кулите и бойниците, захласващ като приказка и страхотен като дяволската пропаст под лобната скала. Какво ли не видя и откри в него Бърдоква! Черкви, една от друга по-хубави, с високи камбанарии и златни кръстове, с изписани по стените светии, досущ като живи, замайваха главата му. Тук те бяха много повече, отколкото колибите на неговото селище. Палати, болярски домове, иззидани само от каменни блокове и хоросан, криеха грижливо зад себе си, в хладните и светли покои вътре, един живот, недостижим в своята красота и византийско охолство за вкуса на людете като Бърдоква, които имаха само един дял в това великолепие — да го пазят денонощно отвън. Какво беше Лациславовото каменно гнездо — си спомняше често той — пред могъщата осанка на Царевец и Балдуиновата кула, протегнала смръщеното си чело към облаците? — Нищо. Всеки ден градът шумеше като огромна пчелна тръвна. С изгрева и залеза на слънцето тежките му врати се отваряха и затваряха със скърцане, за да пропуснат вътре някой прочут царски гост, далечни деспоти, посланици със свитите им и кой ли още не… Тежки конски кервани на чуждоземни търговци пристигаха отдалеч през планини и морета, за да донесат със себе си топове алени кадифета, тънки платове, сърма, пъстроцветни стъкла, сребърни съдове с чудни резби по тях, благовонни масла, златоковани накити и пергаментова книга. Излитаха оттука въоръжени и бързи конници, за да разнесат някоя царска вест и повеля по близките и далечни краища на българската земя или пък просто бързаха да докарат оттам някой самолюбив вероломен боляр войвода, за да му се отсече само ръката, или пък да се хвърли по заповед на царския севастократор от скалата за храна на орлите. Излизаха и се връщаха височайши пратеници за Византия, промъкваха се дворцови сплетници и заговорници, или пък най-обикновени бирници и десетари, тръгнали да събират даждиите и берщините по колиби, селища и градове.
Красиво и шумно беше Търново, но студено и чуждо като мащеха за сърцето на Бърдоква. Ето пет години беше престоял той в него, никой от родните люде не знаеше къде се скита, а през това време като жива рана все повече и повече го беше разяждала жаждата да се завърне. И пролетната нощ, в която захвърли тежкото си оръжие, дойде. Със себе си той беше оставил само меча, без който вече не можеше… Дъхът на планината го успокои и ободри. Земята се разпукваше за нов живот, разнежена от първите топли нощи, и благоухаеше с влагата на горския лъх и разлистените стволове и треви.
Пет дни вървя Бърдоква, докато прехвърли Хемус и стигна до родното си селище. Сега, след петгодишна раздяла, обратният път беше по-къс. С едри и тежки крачки стъпи той между ниските, потъмнели от дим, кал и лишеи дървени колиби с овехтели сламени покриви. Опрял длан върху дръжката на увисналия на кръста му меч и отложил кожения си войнишки калпак от главата, той премрежи очи срещу пламналия слънчев заник, прекръсти се на прага на селото и благоговейно влезе вътре. Пръв го посрещна лекият повей на вечерния вятър. Весел и задъхан, той долетя някъде от хребета на планината, раздипли галено черните и влажни кичури коса по челото на госта и го целуна за добре дошъл. Като удари на църковно клепало биеше сърцето на воина и се люшкаше от топла, отдавна неизпитвана радост… Ето, ей сега ще наскачат едри като вълци сънливите селски песове, ще за ръмжат, ще се бялнат острите им зъби в краката му, за да го спрат и повърнат като чужденец. Сигурно са го забравили вече. Като тревожна тръпка ще полази по сламения гръб на колибите кучешкият вой. Ще захлопат една след друга ниските вратни и като през лисичи дупки ще занадничат плахи и рунтави човешки глави, душещи с поглед въздуха, докато познаят чужденеца и излязат да го посрещнат.
Пристъпя Бърдоква по неизпръхналата още от пролетния дъжд селска стъгда, а насреща му — чудно! — нито хора, нито кучета… Беше тихо и пусто като на гробище. И той разбра. Подгонено от мор или друга беда, избягало беше нанякъде скъпото му село. Той се подпря уморено до грамадната хралупа на самотния селски дъб и изтри с длан потта от влажния си и широк лоб. Като тъмен облак по лицето му се спусна сянката на горчива мъка.