Отец Данаил трудно се намираше в закритият от хвойнов и габеров гъсталак скит на отца Данила в планината, но ако човек се изправеше на входа му, застанал прав върху малката каменна площадка, не по-широка от няколко стъпки, щеше да види и обгърне с погледа си кръгозора на грамадна част от равната Тракия, заляна в светлина и плодородие между къдравите брегове на Хемус и Родопа. От това място старецът посрещаше всяка сутрин идването на деня, слънчев, мъглив или буреносен — все едно, и благославяше с шепота на едва разбираема молитва славата на творението. Тук той посрещаше болните и недъгавите, пристигнали от различни краища, за да се докосне до тях, да промие раните им и да раздаде билките и живата вода на изцелението. Вярващите оздравяваха и дълго след това разнасяха славата му на божи праведник и изкусен лечител. И през простите души, жалби и думи на тия люде, които търсеха спасение от нещастието си или само близост с бога, надзъртайки ту плахо, ту с неотстъпна вяра в неговия скит, отец Данил гледаше като през отворен прозорец широкия свят, наситен с човешко страдание, неволя и грях. Този свят, от който той отдавна се беше откъснал и дето дълги години не беше слизал, упорито го преследваше като сянка, вървеше по стъпките му навсякъде и не го оставяше сам дори и тука, в пустинната пазва на планината. И той го познаваше вече добре, като неразделна част от себе си. Допреди десетина години беше живял заедно с тия люде, лягаше и ставаше като овчар между тяхното стадо и делеше с тях всичко, което носеше в себе си. Надянал калугерско расо още от младини, с непознато родословие, но със здрави и неуморими крака и дълбока вяра в своята духовна потребност за хората, той бе изходил по всички посоки своята родна земя от прости орачи и суеверни пастири, за да отнесе навсякъде божията истина. Понякога той беше прехвърлял родните граници, за да стигне чак до манастирите на Атон и Божия гроб. Скитал бе из Цариград и Атина и навсякъде, където се беше прочуло името на някой книжовен монах, аскет или златоуст богослов, търсеше богословските общежития и всичко онова, което можеше да насити гладния му дух. Най-после, изтощен от глада, студа и умората на дългите друмища, остарял и подгонен от Търново заради някаква опасна ерес, той беше открил по пътя си хладната дупка на предишното мечо жилище и с благодарност към бога заседна в него. През късната есен мечката се появи в подножието на скалата, вдигна муцуна срещу миризливия дим, който кадеше край пещерата, видя със страх високата черна фигура на монаха, изправена като привидение на площадката срещу изгрева, изръмжа от изненада и още същия ден се пресели през един дол отсреща, в съседство с новия обитател на пустинния дол.
Много неща можеше да разкаже старецът за живота на хората и за себе си. Какво ли не беше видял!. Селска неволя и болярска жестокост, манастирски разврат и леност, сановнишко дармоедство, пламнали купове от дърва и слама под краката на хиляди мъченици за по-чиста и светла вяра в правдата и бога — всичко това се сплиташе като трънен венец върху челото на един кротък и неук народ, неговия народ, разпънат от едно безкрайно страдание. И ако през топлите ясни нощи понякога се заглеждаше с унесен поглед и мисъл към чудния свят на звездите, очарован за хиляден път от величественото съзвучие и промисъла на битието, то и в такива върховни мигове на мистична наслада и радост за душата си той не изпускаше връзката с действителния свят на човешката участ от времето на първото библейско грехопадение до дните на Константина Тих. Някога той избяга от този свят, не толкова подгонен от него, колкото уплашен от съзнанието за своето безсилие, да му помогне. Но въпреки това тази човешка участ не можеше да се отдели от него. Нейният образ, жив като проказа, не преставаше нито за миг да обгаря съзнанието му, следваше го навсякъде като сянка, не го пущаше сам наникъде и засъжителствува заедно с него й там горе, в тихото му каменно убежище. Проточили се бяха болни и вярващи подир него. Данил ги приемаше, защото и той не можеше без тях. Полека, с течение на годините, отшелническата му слава се разпростря надалеч, не само из Подгорието, но и зад неговите синори, по планината и Тракия. Един столетник овчар от признателност или пък от неудържим подтик на някакво съновидение беше издялал с желязото на брадвата си тежък каменен кръст от мраморен отломък и го домъкна на гръб до подножието на скита. Той го заби до брега на потока, който шуртеше в дълбочината на дола, и скоро това място доби значението на някакво оброчище за околността. Богомилът Данил не се поласка много от подвига на столетника, направен в негова чест и за негова слава, но се примири с утехата за неговата неизбежност. Този кръст все пак ставаше символния мост, който хората отново прехвърляха упорито между себе си и него. И ето че веднъж след това, в един топъл ден на следната пролет, запъплаха откъм полите на планината нагоре към пещерата като разпръснато стадо стотици люде, мъже, жени, деца и старци, натоварени с курбани и бедни дарове за скита. С бледовосъчно чело, прорязано от дълбоките бръчки на годините, молитвите и поста отец Данил ги посрещна с чудна проповед за любов и правда между ближни, отказа се от даровете, погали децата и утеши старците. Заедно със слънчевия залез той разпрати всички надолу към колибите, като пияни от чистата вяра на думите му.