Когато скоро след това болярин Лацислав научи за магьосничеството и проповедите на отца Данила, той се закле пред себе си, че ще изгори жива в дупката богомилската лисица, която се беше завъртяла из неговите земи. Но и старецът, от своя страна, очакваше това. Дълбоката опитност и усетът му подсказаха за опасността, която можеше да долети някой ден откъм болярската крепост. Отдавна той я беше предчувствувал и, напоследък я очакваше с покорна и скръбна усмивка като нещо непоправимо, необходимо, неизбежно. Да избяга, да се скрие или да потърси из други краища, или в нови дупки убежище и спасение, той не намираше вече сили в себе си. Немощта на ставите му, оброчището и тази хладна дупка, която двадесет години му беше давала гостоприемно подслон й завет от бедите й греховете на земния живот, не го пускаха вече и като с желязна верига го пришиваха към себе си. Ала не би. Случи се нещо друго. Пламтящата борина на Лациславовите хора не успя да стигне до скита на отца Данила и през тази пролет.
В Подгорието, по Хемус и из Тракия стана нещо неочаквано. Планината притаи дъх и се сви, а равнината под нея изведнъж посърна, потъмня, като че ли я бяха лизнали огнените езици на невидим пожар. Като вековен лес, люшнат от първите пристъпи на бурята, пролетя бързо и надалеч по колиби, села и градове мълвата за идването на татарите.
— Татари, татари… татари!…
След мълвата бързо препускаше и бедата. По къдравите скутове на Подгорието, по друмищата и полетата запълзя като ламя многобройна орда от мургавожълти чужденци, яхнали на издръжливи и пъргави коне. Отгде идваха, никой не знаеше, пък и нямаше време да се мисли за това. Въоръжени с криви като полумесец ятагани, лъкове и маждраци, с отпуснати дълги перчеми на главите си, които стигаха чак до плещите им, те носеха вместо знаме конска опашка, привързана за върха на дълго копие. Пред тях земята изтръпваше като поразена от гръм и чума, а след тях оставаше дирята на пепелища и смърт. Задимяха селата и градовете. Пушеците им на високи стълбове се извиваха страхотно към облаците. Всяка нощ засветваше ту тук, ту там огнена заря на все по-нови и нови пожарища.
— Лошотии!… Малко ли ни бяха бедите, та ни пращаш и тази?…
Като подгонени от небивал мор се проточиха керваните на бягащите села към горите. С набързо събрана и оскъдна покъщнина, малко жито и стадата подир тях, жени, деца и мъже с неизразимата уплаха на подгонени от смъртта люде задръстиха друмищата и пътеките в безумното си бягство към тъмните пазви на планината, за да се изпокрият там като дивеч… Ето, още малко, още половин ден път и ще стигнат, ще успеят да се укрият! Децата хълцат от уплаха и глад върху раменете на майките си или привързани върху колите и добитъка, но не смеят да изпискат и проплачат, защото усещат и те, че става нещо страшно. Нека потърпят още малко! Там, в буковите шумаци, ги чака храна и сън, и спасение от връхлетелите ги като зверове поганци… Ох, ох, не ще да стигнат! Там, някъде в далечината зад тях, като малка черна точка се търкаля по кръгозора самата беда. Мъжете слагат от време на време длани над очите си и смъртнобледи вторачват погледа си натам, и после отново и по-усилено поемат напред… А малката подвижна точка на кръгозора расте все повече и повече, разтяга се на ивици като змия и няма вече съмнение, скоро ще настигне кервана на бегълците.
— Татари! — прозвучава като предсмъртен вик някой глас.
С нечовешка сила, още по-страхотен, ужасът погваше бежанците напред. Старците изоставаха. Майки оставяха с вой пеленачетата си из крайпътните храсти на милостта на бога, отмалели от товара на другите деца. Добитъкът се разпръсваше, изоставен по полето, колите спираха и задръстваха пътя. Те вървяха твърде бавно, за да ги дочакват стопаните им. Опустяло всичко!… А зад тях, все по-ясно и близко, расте и лети подвижното петно на татарската орда и дига леки облаци прах зад себе си…