Отец Данил чуваше и виждаше всичко. Засъбираха се през нощите предпазливо като лисици и старейшините от побягналите села. Поглеждаха се един друг като стъписани и разбираха, че няма какво да си кажат. Мъдростта на годините им не беше достатъчна в тия дни на тревога и ужас, за да кажат нещо повече на селяните освен единединствен съвет — да бягат!… Но най-после измислиха и нещо друго, което им се стори твърде важно. Решиха да изпратят няколко избрани помежду си старей до кулата на Лацислава, да почукат на портата му и да се оплачат лично на боляра за нещастието си; да му разкажат как ето вече две седмици людете се крият като зверове из горите и се хранят само с корени и гнил желъд. Децата мрат като от мор. Нека боляринът не чака повече, а да пусне конници към Търново и обади за всичко на царя. Какво правят Тих и войводите? Не виждат ли, че селяните чакат за помощ и закрила? Или пък се изплашиха и те от поганците, боже опази!…
Решиха, прекръстиха се старейшините и изпратиха хората си до Лацислава. Шест души старци, глави на прочути задруги и селища, заминаха с тоягите си и не се върнаха вече. Боляринът не отвори тежките порти на кулата си за тях. Почукаха старейте с тоягите си, както бе им поръчано, позавъртяха се край високите и непристъпни зидове на хемуската крепост, но никой не им се обади отвътре. Лацислав беше заповядал на стражата да не отваря на никого. Сам той вътре беше недостижим за никакви беди. Поганците не можеха да нахълтат и не се бяха опитали още. Пълни бяха с вода щерните на кулата, в оборите се търкаляше угоен добитък, а от хамбарите преливаше едро загорско жито. Високи и твърди бяха стените. Не татари, а птичка не можеше да надникне в орловото болярско гнездо.
Оброниха глави старците. Студено като камък се показа и сега, в това трудно време, болярското сърце. Разбраха те, че и сам бог ги изоставяше, и тръгнаха назад. Но не се върнаха. Закъснели бежанци, които бяха минали на другия ден по пътя на пратениците, разнесоха из горите вестта, че са ги видели насечени да лежат край пътя, близо до болярската кула, сигурно подушени и настигнати от поганската шайка.
— Отче Даниле — каза веднъж, една седмица след случката със старейте, задъхан от кашлица, Панковският старейшина, като се промъкна, капнал от умора, в пещерата на отшелника. — Хората, които пратихме за милост и помощ при боляра, не се върнаха… Думат, че татарите са затрили и тях. Бог да ги прости!… — Старейшината свали калпак и почеса брада. — Е, то се е видяло, че няма друго спасение, освен да се търси някаква сгода, та да се скрием от поганците… Та ще ни пуснеш ли, отче, да направим колибите си тук, долу при кръста… Пратиха ме селяните да те попитам.
Данил въздъхна.
— Земята е само божия — замислено отвърна той. — Аз нямам нищо мое върху нея… За да се запазят от хищниците, тварите се крият, къде намерят. Елате и вие тука! Мястото е сгодно. Добре сте намислили.
Той изпрати стареца, като го придържаше с една ръка, хванал го отзад за пеша на овчия му кожух, за да не се подхлъзне по стръмните каменни стъпала надолу. След Панковския старейшина дойдоха през няколко дни и други. Един след друг, подпирайки се на тоягите си, закатериха се нагоре към скита побелелите едновековни люде. Нерешителни и плахи като деца, те отлагаха калпаците си, кръстеха се и искаха като милост все едно и също нещо — да се заселят при кръста. И Данил ги приемаше. В думите, които се отронваха с мъка изпод увисналите и побелели мустаци, и в погледа им на отчаяни и беззащитни люде отец Данил долавяше веднага смисъла и причината на тяхната молба да се заселят тука и по-близо до него. Планината беше нагърчена от безброй дебри и усои, които можеха да притулят като под майчино крило всички тия хора и дори цяла Тракия… Но тук те идваха не само за това. За тях мечото жилище на отшелника, с течение на годините и благодарение на чудноватия и богоугоден живот на обитателя му, беше добило значението на една истинска светиня. Тука, в нейното подножие, ужасените хора дълбоко вярваха, че ще намерят спасение, не толкова поради безопасността на това място, закрито още отдалеч с вековни гори и скали от окото на кръвожадния нашественик, но преди всичко и затова, че се надяваха, че все още не губеха надежда в чудотворното посредничество на скита между тях и бога, който ги беше изоставил… Отец Данил разбираше това добре и завладян от страшно смущение, дошло някъде из дълбините на едно общо и смътно очакване за някакво спасително чудо — зачака и той.
За няколко дни вековният покой около скита, разклащан досега само от бурите, резкия писък на нощни птици или воя на гладен звяр през зимите, отлитна неусетно нанякъде. Под току-що раззеленилата се и къдрава покривка на гората зашумя невидим за окото хиляден човешки мравуняк от бежанци, пристигащи всеки нов ден отдолу, откъм опразнените села. Запращяха по склоновете на дълбокия дол младите буки, поваляни от удара на брадвите. Задълбаха се дупки из земята за нови човешки леговища. Плачът на деца се смесваше с мученето на добитъка и неуморния кучешки лай през целите денонощия. Вечер, по тъмно, се разпаляха стотици малки огньове, скътани до дебелите корени на дърветата, и блещукаха между прозрачната завеса на листата и клонете като бледи звезди чак до сутринта. Замириса на дим и тор и дивечът, вдигнал муцуви, се оттегляше, подгонен от бегълците, все по-нагоре и навътре в планината. Дните ставаха все по-светли и дълги, а нощите топли и лунни. Между хвощовете и зелената папрат започнаха да раждат жените и да се ягнят овцете.