Здрачаваше се. По овлажнялата от потта на дългия път снага на Бърдоква полазиха леките тръпки на вечерния хлад. Беше жаден. На няколко стъпки от дъба, между разголените от пръстта дебели корени, протичаше в тишината с лек и игрив шум бистрата вода на селския поток. Уморен, той пристъпи към водата, отпусна се на едното си коляно до нея и загреба с широките си шепи. Всяка глътка от студената вода попадаше като в жар по всички стави на тялото му. Стомахът му от няколко дни не беше опитвал и най-обикновената човешка храна освен младите букови листа и корени, които той откъсваше по пътя си из планината, зареян из нея като самотен елен. Примамван от мисълта за пълното ведро с мляко и бултурената каша, за които се надяваше, че го очакват тази вечер тука, спотаеният няколкодневен глад сега избухваше изведнъж с всичката си сила. С пристъпа на отмаляваща треска той ограбваше и последния остатък на могъщата му телесна сила.
Но Бърдоква стана. Не приличаше на воина да легне и се свие край потока като стар, умиращ пес. Широката Вуколовска колиба беше празна и пуста като цялото село, от всеки вратник и дупка надзърташе безмълвната грозота на запустението, но все пак родните, людете бяха живи, побягнали някъде далеч или близо, и го очакваха. Той трябваше да ги намери, открие и настигне, където и да бяха, ако ще и в дън земята да потънеше.
Той се изправи с целия си ръст над потока, пое дълбоко въздух и притворил очи към първите звезди на вечерното небе, отвори уста и разцепи тишината с продължителен еднозвучен вик:
— И-ихихиих!…
Бърдоква спря, пое отново дъх и се вслуша в ехото на собствения си вик. Нощта потрепна. Това беше същият обичаен и неизменен овчарски зов, с който тукашните люде, възправени по хълмовете и хребетите на планината, далеч и без да се виждат един друг, се обаждаха и разговаряха помежду си. Цели пет години този вик не се беше откъсвал от гърлото на Бърдоква, но сега, през тази вечер, проеча с такава сила, от която и той самият се позачуди. Наострил слух, той притаи дишането си в очакване. Нощта отвръщаше с отчайваща тишина, но не можа да измами Бърдоква.
Някъде далеч, много далеч, едва донесен от тихия вятър, долетя кучешки лай. Бърдоква взе да души нощния въздух. Там, отдето идваше кучешкият отговор на неговия вик, той знаеше, че има хора, имаше и храна… Там, в далечината, се обаждаше самият живот. И той, олюлявайки се от умората, тръгна в тъмнината срещу него. По-скоро, по-скоро…
Бърдоква излезе от селото. Пред него като тъмна стенах възправена високо и докоснала се в нощта до самото небе, се изпречваше необятният силует на планината, стръмна и мълчалива. Бърдоква познаваше козите пътеки, които водеха натам, отдето беше дошъл отговорът. Не беше дълъг и труден този път за неговите силни крака, ала сега, наведен през гъстите храсти и шумаци, той вървеше, изнемощял от глада като ранен звяр, който заедно с кървавата диря оставя след себе си и последните си сили. Но той не спираше. Кучешкият лай идваше срещу него все по-отчетлив и близък. Това го насърчаваше, тласкаше напред. Той се катереше по стръмнините като четвероного, с крака и ръце едновременно, търкаляше се като откъсната скала по нанадолнищата и сипеите и газеше из плътните шумаци със стъпките на мечка, докато най-после стигна.
Кучешка глутница спря Бърдоква в тъмнината и той въздъхна облекчително. Огледа се. Пред него, на около двадесетина крачки, върху малка и тясна падина, мъждееха полуизгасналите главни на овчарски огън. В полузрака на чистата и звездна нощ опитното око на Бърдоква набързо разучваше всичко. Стадото, разпръснато на малки тъмни петна по поляната, се раздвижваше и неспокойно се събираше на плътни купчини край огъня, подплашено от предупредителния и бесен кучешки вой. Той се огледа за втори път. Овчарският му усет, останал отнякога, го подсещаше какво трябваше да прави в тази доба. Налагаше му се една особена предпазливост. Пред него, около огъня на откритата малка полянка, не се виждаше сянката на никакъв човек. Разбуден от лая, овчарят сигурно беше открил вече присъствието на непознат човек в гората, който, прикрит в сянката на дърветата, го дебнеше оттам, без да подвикне и спре разярените кучета, докато разузнае вида и намеренията на нощния гост. Една готова да полети в тъмнината овчарска стрела или вдигната брадва очакваха и дебнеха Бърдоква във всяка негова нова и непредпазлива стъпка.