— Овчарю! — извика той, използувайки първото и мигновено затишие между кучешкия лай. — Къде си?
Никой не му отвръщаше. Но той беше уверен, че е чут, и продължи:
— Тази нощ ще ти бъда гост… Идвам отдалече. Не мисля нито за зло, нито за грабеж на овцете ти… Искам само да си почина при твоя огън… Не бой се!…
— Сам ли си? — запита колебливо някой, невидим в тъмнината.
— Сам…
— Тъдявашен? — заразпитва гласът.
— Да. Бях овчар като тебе…
— От татарите ли бягаш?
Тоза беше един неочакван въпрос. Като мълния блесна в съзнанието на Бърдоква и неговият отговор.
Трябваше още един миг само, за да назове името си пред невидимия домакин на дивия дол, име познато и сигурно още незабравено между овчарския свят на този край, но се възпря. Татарите — тази дума за него беше почти непозната. Той си спомни смътните слухове, които беше дочул в Търново. И сега изведнъж уморената му и притъпена от непоносимия глад представа за бедата, която беше прогонила хората от Вуколовското селище неизвестно где, просветваше като метеор и го насочваше в тежкия мрак на неизвестността. Загадката, в която като лунатик се беше люшкал тук тази вечер, се разкъсваше.
— От татарите! — отвърна напосоки той.
С издрасканите си длани Бърдоква разгъна за последен път гъстите габерови храсти пред себе си. Той направи още няколко стъпки и се отпусна като повален от бурята бук до мъждеещия огън на полянката. В ушите му бучеше шумът на изтощението. Безмълвен и загледан в изпепелялата жар, той дишаше тежко и широките му плещи навремени потрепваха като от треска. Синьожълто пламъче, внезапно избухнало между димящите главни на огъня, лизна с бронзовата си светлина един паднал на земята и победен от глада Херкулес. Той не чуваше вече нито кучешкото ръмжене край себе си, нито предпазливите стъпки на овчаря, който се беше изправил, наметнат със своя ямурлук срещу него до огъня.
— Храна! — каза тежко Бърдоква, като повдигна поглед към него. Това беше дума, изпусната тежко като камък от гладните му челюсти. В нея имаше всичко-и човешка молба, и властно ръмжене на звяр, готов да се нахвърли върху жертвата си. Това беше дума, от която човек не можеше да не потръпне. Овчарят, млад, около двадесетгодишен мъж, с току-що поболи мустаци и дълга, спусната чак до раменете вълнеста коса, отметна ямурлука си. С покорен израз той отвърза кожения си торжим от рамото и го сложи пред легналия Бърдоква.
— Яж! — покани тихо той непознатия си гост. — Щом казваш, че си бил и ти някога овчар, не ще се разсърдиш на моята вечеря. Хляб нямаме отдавна. Татарите изгориха и взеха всичко.
Момъкът извади кожена торбичка с млечна отгзара и парче изсушено козе месо.
— Утре ще те напоя с мляко — допълни той, като хвърли крадешком бърз поглед към широкия и тежък меч на госта.
Челюстите на Бърдоква заработиха с такова усърдие, че само след малко от оскъдната му вечеря беше изчезнала и последната троха. Когато повдигна отново глава, вече полусит и поуспокоен от спазмите на глада, той като че ли за пръв път забеляза присъствието на дългокосия момък срещу себе си и с едва забележимо любопитство се вгледа в него.
— Сполай ти! — каза с тих глас на признателност той, като обърса с ръкав отпуснатите си мустаци. — Без малко щях да пукна от глад, ако не бях те намерил, дявол да го вземе!… Татарите казваш, а?… Ами Вуколовци далеч ли побягнаха оттука и те?
Той говореше бавно и тихо, като че ли се уморяваше от думите си. После, като протегна ръка, оправи замислен полуизгорелите главни на огъня и ги поочука една в друга. Малък рой искри с тихо пращене заиграха в лекия дим, подгонен от събудените пламъчета на огъня. Някъде встрани, из тъмнината, още ръмжаха неспокойно пропъдените от овчарската гега песове.
— И Вуколовци, и Драгановци, и Панковци, па току речи и цялото Подгорие се навряха хе там, в Даниловия дол! — отвърна овчарят, като приседна срещу него. — Думат, че поганците не обичали яко да се навират в планината. Страх ги било… Ама кой знае?…
Бърдоква повдигна оживено вежди:
— Много ли пакости направиха?
— О-о!… — проточи враг овчарят, учуден и изненадан от неосведомеността на своя непознат нощен гост. — Мигар не си чул и видял?
Бърдоква поклати отрицателно рамене:
— Не. Аз идвам отвъд Хемус, от Търново… Там за татарите се само приказва засега, но никой не ги е виждал още… Много ли са?
— Ех — каза оживено овчарят, загледан недоверчиво в студено-спокойната маска на странника. — Те са толкова много, колкото са звездите на небето. Навсякъде се срещат и виждат вече. Няма село из нашенско да не е почернено от тях… Ами ти накъде, пътят ти да не води към Родопа?