Ивайло бил един от хилядите български селяни, принуден да работи като ратай по болярските имения. Надарен с остър ум и будно чувство за справедливост, той често се замислял върху причините за тежкия живот на народа и у него постепенно назрявала мисълта, че единственото средство да се избавят хората от гнета е въоръжената борба срещу феодалните господари.
Под знака на типичния за времето религиозен светоглед Ивайло твърдял, че тази борба е свято дело и че сам бог го е предопределил да застане начело на угнетените. Той обещавал при това да се справи не само с болярите, но и с татарските нашественици, които опустошавали родната земя.
Настойчивите призиви на простия свинар, посрещани първоначално с известно недоверие, малко по малко започнали да увличат хората, и да проникват в умовете и сърцата им. От ден на ден нараствал броят на привържениците на Ивайло, все по-крепка ставала вярата, че той им сочи единствения и правилен път.
Така се създали предпоставките за голямото селско раздвижване, познато като „въстание на Ивайло“, пред вид решаващата роля на неговия вдъхновител и предводител.
Изтекли са вече цели седемстотин години, пълни седем века от избухналото въстание през пролетта на 1277 година в североизточните български земи, където неволите на селяните от феодалния гнет и татарските набези били най-големи. То печелело бързи успехи. На първо време, както личи от разказа на византийския историограф Никифор Григора, възбунтувалите се селяни отправили ударите си срещу болярските имения. От разграбените складове на бившите господари те се снабдили с шлемове, с копия, с ризници и така увеличили бойната си сила и техника. Препасал меч и яхнал буен кон, Ивайло се движел начело на победоносната си дружина и само при вестта за нейната поява феодалите били хвърляни в страшна уплаха.
След като болярската съпротива била сломена, дошъл ред на татарите. Въодушевени от постигнатите успехи, добили вече бойна закалка, селските дружини се нахвърлили с неудържима сила и разгромили в няколко последователни сражения вилнеещите в страната Ногайски орди. Срещнали за пръв път такъв ожесточен отпор, татарите били принудени да се оттеглят на север от Дунав и с това настъпил тъй дълго желаният отдих на изстрадалото население в североизточните български земи.
След прогонването на татарите името на Ивайло гръмнало по цялата страна. Победителят над болярите се превърнал в народен герой, в спасител на отечеството от нашествениците. От уста на уста се носела мълвата за непрестанните му успехи. Цели области започнали да се откъсват от централната власт и да преминават на негова страна. От ден на ден войската на Ивайло нараствала, множели се постигнатите победи. „Не минаваше ден — бележи византийският летописец Георги Пахимер, — без да се увеличи броят на привържениците му и без българинът да се отличи с някой нов подвиг.“
За търновския владетел Константин Тих и неговите придворни ставало все по-ясно, че по характер и размери въстанието на Ивайло крие смъртна опасност за собствените им интереси. Трябвало по някакъв начин да се спре вълната на това опасно антифеодално раздвижване, да се разгромят надигналите се селски маси. С такава задача потеглил българският цар от Търново, за да се срещне с настъпващите към столицата Ивайлови дружини. Още при първото сблъскване обаче дошла катастрофата. Константин Тих бил разбит и загинал в сражението, покосен от ръката на селския вожд. Царската войска била разпръсната, а по-голямата част от войниците се присъединили към оградите на Ивайло. Това станало през есента на 1277 година.
В ръцете на победоносните селски дружини сега започнали да падат вече и градските центрове в Североизточна България, където бедното население се присъединявало масово към прославения борец срещу татари и боляри. Навсякъде Ивайло бил посрещан с небивало въодушевление и провъзгласяван за цар. Намирали израз дълбоко вкоренената у народа представа за „добрия владетел“, който трябва да седне на престола, за да се тури край на тежкия живот и да настъпи желаната правда.
Победоносният ход на Ивайловите войски, които били вече на крачка от столицата Търново, предизвикал смъртна уплаха сред верните на Константин Тих боляри. Тревога обхванала и овдовялата царица Мария, племенница на византийския император-Михаил Палеолог, честолюбива и надменна жена, която на всяка цена се стремяла да осигури трона за малолетния си син. Разиграващите се в България събития разтревожили и цариградските управници, които разбирали добре, че мощно разгърналото се селско движение на север може да стане опасен пример за подражание и в тяхната страна. Под знака на тази заплаха Михаил Палеолог пристъпил към незабавни действия. На специално свикан за целта дворцов съвет било решено да бъдат изпратени византийски войски в България, със задача да се тури край на въстанието на Ивайло и той да бъде обезвреден. Заедно с това целта на подготвяната намеса била да се отстрани царица Мария и нейният син и на тяхно място като нов владетел на българите да се постави човек, който ще провежда провизантийска политика. Най-удобен в случая бил Иван Асен, син на болярина Мицо — някогашният противник на Константин Тих. Иван Асен живеел по това време в Мала Азия. Той бил беглец от своята родина, намирал се на византийска служба и притежавал земи, подарени му от цариградския василевс. Забравил вече своя род, той бил готов да служи раболепно на новите си господари.