Като хвъркане на птица овчарят Сокол се олюля над пламналия буен огън и се свлече в краката на Бърдоква. Нерешително като дете той протегна длан към широкия меч на госта, поглади студения му метал благоговейно и задъхан от вълнение едва успя да каже:
— Добре дошъл, родни! Ти си! Ще ида… Още … сега!…
КОГАТО ЦАРЯТ Е ДАЛЕКО, А БОГ ВИСОКО…
На два пъти се беше изпълнила луната вече, откак Даниловият дол се засели от забягналите подгорци, но ужасът от татарските орди не ги оставяше на мира и там.
Татарите идваха от далеч. Тяхната родина бяха широките степи от най-южните краища на Русия, където свободно можеха да стъпят и препускат техните коне и погледът им да обгръща и търси в равнините плячката и врага. Тука, в тази земя, перчемлиите злодеи отбягваха да се впускат из планинските дебри на широкия Хемус, възпирани от страха пред неизвестността, която ги чакаше там. Слязъл от коня си, татаринът не беше вече воин. Конят, нисък, издръжлив и бързоног, бе неговото главно оръжие. С него той нападаше или се спасяваше според случая. И планината — стръмна, гориста и непроницаема със своите шумаци — ги отблъскваше. Това беше едно диво племе, отличителният нрав на което приличаше на вълчия нагон да граби и напада, но само на открито, гдето спокойно и отдалеч може да се прецени силата или безпомощността на жертвата.
Ала бежанците имаха причини да не са спокойни и там горе, в Даниловия дол. Стадното чувство, родено от един безкраен смут между спасяващите се, беше събрало под скита на отца Данила людете и стадата на няколко селища. Без да искат, те отново бяха станали богата и примамлива цел на един татарски набег. Опразнените села по полите на планината неизбежно насочваха вниманието на нашествениците нагоре към склоновете.
Старейшините долавяха новата опасност и загрижено поклащаха глави. Щат не щат, в това тревожно време на междуцарствие и гибел единствено върху техните приведени и ненадеждни плещи оставаше да лежи задължението да се грижат за участта на новото и голямо село. Мислиха, мъдруваха и решиха да закачат дървено клепало на някоя бука близо до кръста и да поставят съгледвачи в устието на дола, които да бдят за татарите. В случаи, че татарите нахълтат някой ден нагоре, съгледвачите трябваше да изтичат с всички сили към новото селище и да бият с клепалото тревога за ново бягство към върховете и усоищата на планината… Заминаха съгледвачите и не сваляха погледа си от равнината. Накацали като птици по високите буки и скалите на прохода, на няколко пъти те бяха забелязвали отдалече малка конна група от татарски ездачи, която също като тях разузнаваше нещо, душеше към Даниловия дол и после бързо изчезваше пак нанякъде…
В първите дни от пристигането на Бърдоква в новото село настъпи малко оживление, което наглед като че ли с нищо не изменяше общия тон на тревогата, застинала в посърналата душа на бежанците. Това беше оживление, дошло само от стария славянски навик да се посрещне с хляб и печен овен родния, отдавна невиждан син, да му се поднесе дълбока пръстена паница с ръжена уловина, подсладена с мед, и да се разпитва до безкрай где е бил и какво е видял по чуждите краища. Бежанците искаха да узнаят защо цар Тих ги е Изоставил и едновременно да му се оплачат от непоносимото си тегло. Гостът ядеше с невиждана охота, пиеше до насита резливата уловина и отговаряше на късо:
— Цар Тих няма да ни помогне…
— Господии, че защо?
— Хм!… Много просто… Страх го е и него като вас от татарите — говореше Бърдоква наслуки, но с изражението на човек, който знае цената на думите си пред ония, които го слушат. — Тих е слабодушен цар и слуша само царицата. А тя е гъркиня, хитра и лукава. Казват, че го е омагьосала съвсем и не му дава нищо друго да прави, освен манастири и параклиси, в които тя ходи нощем, самичка като самовила, за да измоли от бога прошка за грешната си душа. Кръвта на мнозина боляри и войводи, които не й се харесваха и не одобряваха нейната разплута власт над царството и които тя коварно изби, не й дава мира… Нашата земя тя обича само за елмазите на короната, която сме й дали, за палатите и могъществото на Царевец, но мрази нашия народ и ни нарича мръсни свинари… А цар Тих мълчи. И него го е страх от нея.
— Ами защо не я пропъди? — простодушие се откъсваше измежду заслушалите и брадясали селяни въпрос към Бърдоква.
— Не може — поклащаше загрижено глава той. — Зад Мария стои гръцкият император Палеолог и войската му, патриархът и много боляри, уплашени от нейното коварство и власт… Пък и Тих я обича и не може да се откъсне от дяволската й хубост…