— Толкова ли е хубава?
— Много. Когато се покаже из Търново по празниците, й най-големите й врагове навеждат глава пред нейното великолепие и красота.
— Ти виждал ли си я?
— О-хо!… — потвърждаваше Бърдоква, притваряйки очи за миг, сякаш си спомняше за нещо едновременно далечно и близко, отлетяло в миналото, като случаен и лекокрил блян във войнишкия му живот. — На няколко пъти съм я виждал. Никога дяволът не е сполучвал да намери по-лукава примка от нейния образ, за да измами хората. Казват, че когато заставала пред олтара на светите четиридесет мъченици, за да се черкува, никой не смеел да погледне към нея. Тя ставала бледа като восък, сълзи на разкаяние се отронвали от притворените й очи, а белите й ръце треперели, като че ли ги потопвала в топлата още кръв на убитите и удушените по нейна заповед хора в Балдуиновата тъмница.
Навели глави, селяните слушаха и се кръстеха. Онова, което узнаваха от разказите на Бърдоква, минаваше през тяхното оскъдно въображение като невероятна приказка, в която те все пак усещаха, че е замесена и тяхната обща съдба. Слабодушният цар, грешната хубост на Мария, която едновременно убиваше и се разкайваше, и всичките ония неща и подробности, с които Бърдоква ги запознаваше и мислено развеждаше из непристъпния и тайнствен досега за тях живот на Царевец, ги заставяше да полуотворят жадно уста и да поглъщат думите му без насита като същински деца; Те слушаха за един живот, чужд и непознат, с много блясък, великолепие и много падение едновременно, съвсем различен от техния живот на мръсни свинари, както ги беше наричала проклетата гъркиня. Ех!.
Но ако имаше нещо, което най-много засягаше тяхното съзнание и най-много им допадаше, това бе самата личност на завърналия се отново между тях някогашен овчар и войник. И други войнишки разкази за Търново бяха слушали досега те, но като Бърдоква никой не бе успял да говори. Красив, силен и мъжествен, оставил след себе си спомена за един истински и смел овчар-бунтовник против болярското насилие и несправедливост, той беше донесъл сега от изгнаничеството си и едно духовно превъзходство над людете от Подгорието, което проличаваше и се налагаше веднага. За пет години някогашният овчар се бе променил много. Той носеше обаянието на истински проповедник, сладкодумен, самоуверен и смел като пророк, пред който дори и мъдростта на отца Данила избледняваше като преваляща нощ, подгонена от зората.
Сам Бърдоква вече знаеше от думите на овчаря Сокол, че беше очакван тук от всички ония, които го познаваха и бяха слушали за него, свързвайки легендата за двете му сърца и юначеството му със смътната представа за един истински герой, който съдбата щеше да им проводи. Търново, татарите, престъпното болярско безучастие в общата народна беда, изплашеното и отчаяно човешко стадо от Даниловия дол — всичко това последователно и неизбежно насочваше и неговия живот към една нова деятелност, неподозирана досега и от самия него. Общата неволя и участ слагаха упорито в неговото съзнание и едно съдбоносно задължение, тежко, пълно с неизвестности и опасности, което го смущаваше и му допадаше едновременно. Подгорието чакаше своя войвода. Впечатлението му от петдесетината души мъже, които по негова поръка Сокол беше довел още на другия ден след завръщането му при него на егрека, окончателно беше затвърдило една внезапна и, смела идея за отпор срещу татарите. Мъжете, които той повика там, не излъгаха очакванията му. Прав беше Сокол, като казваше, че и те го бяха очаквали. Заедно с лъковете и брадвите те бяха донесли там, на егрека, самочувствието и готовия дух на една още малка, но жилава селска дружина от отчаяни люде, готови да поднесат всеотдайно живота и силите си на една народна борба за освобождение и на самия Бърдоква. По много невидими пътеки на духа и обичта към силния неговото име бе спечелило вече тяхното доверие и надежди. Нямаше друг. Той бе единственият, който вдигаше знамето за съпротива и честна борба. Нему се падаше и честта да ги поведе.
В същия ден овчарят Сокол закла най-добрите си и тежки овни за курбан. Запращя месото им г върху жарта на буйни огньове, за да се посрещнат, нахранят и изпратят по човешки най-надеждните и първи представители на пробуждащото се Подгорие. Дълго приказва Бърдоква с тях. Никога вдъхновението и правдата не се бяха обличали в по-красноречиви и възторжени думи от ония, с които през този ден той обжегваше душите и мъжеството на тия хора. Когато се разотиваха, всички те усещаха, че драговолно са приели една съдбоносна власт над главите си и че цялото съществуване и бъдеще на Подгорието отсега нататък беше сложено в ръцете на Бърдоква.