Прозорлив и ловък, Бърдоква не прибърза да вдигне веднага тревога, след като на другия ден пристигна в Даниловия дол. Той познаваше душата на своя народ, оплетена като синджири в страшни суеверия и в беззъбата власт на старейте. Трябваше да се пипа по-внимателно, да се опита да спечели и тях. Там, в тия повехнали складове на годините и опита, той предвиждаше, че страхът няма да отстъпи лесно и изведнъж мястото си за неговата рискована идея. И затова трябваше да не се бърза. На първия и надвиснал като безжалостен меч над главите на хората от новото село въпрос за татарите той отговаряше ясно и просто:
— Трябва да ги прогоним!…
Как? Никой не можеше да си представи това изведнъж. Съмнението, недоверчивото поклащане на главите беше отначало отзвук на тия смели думи. На пръв поглед това беше лекомислие, от което непосветените още селяни останаха разочаровани донейде, защото смятаха, че не подобава на техния Бърдоква… Очевидно той знаеше всичко, познаваше широкия свят и хората, носеше юначно сърце, но не познаваше само едно, най-важното — татарите и тяхната сила. Та това не бяха познатите чуждоземни заробители, нито гърци, ни латини, о не! Това бяха самите дяволи, наскачали на хвъркатите си коне от самия пъкъл върху мирната родна земя, за да обърнат и самата нея в пъкъл!
В първите дни може би само отец Данил измежду непосветените долавяше особеното значение във връщането на Бърдоква, а и той беше ходил да се разговори с него на няколко пъти и в тези разговори старецът съвсем ясно прозираше новата и буйна намеса, изразена още само в думи, тежки, ясни и смели, които прозвучаваха като призив за един истински бунт не само против татарското иго, но и против малодушието на робите. Отец Данил, макар и смътно още, предвиждаше, усещаше и по-нататъшните намерения на Бърдоква. В неговото лице старецът ясно и с тиха радост откриваше още един еретик в Даниловия дол, макар и с по-друго направление, смело опълчил своето негодувание срещу грабежа, насилието и мъката, в които пъшкаше до изнемога простият, неук и духом обезоръжен народ.
Всяка ерес носи дълбоко в своята същина тревогата на бунта. Богомилството беше венецът на този бунт. В започващата деятелност на Бърдоква сега с вълнуваща надежда старецът виждаше едно истинско превъплъщение на собствения си дух, на своята избеляла идея за човешка правда, духовно пречистване и добруване, с тази разлика само, че другият, вместо с расо, молитви и опрощения, щеше да воюва с меч и огън. Те и двамата, монахът и боецът, тръгваха от различни точки, за да се срещнат в ъгъла на една обща цел. На Бърдоква трябваше да се помогне. Несъмнено той беше пратеник на провидението. Старецът разбираше това добре. Неговата известна по целия Хемус и Тракия висока и чиста духовна слава едва ли не на светия беше също необходима за делото, което се започваше. И той с радост и без остатък я пожертвува.
Когато старейшините около две седмици след идването на Бърдоква запитаха отшелника какво мисли той и дали трябва да се вярва в една решителна съпротива срещу татарите, за която постоянно намекваше завърналият се син на Вукола, той, който всеки миг през последните денонощия беше очаквал неизбежно този съдбоносен въпрос, отговори спокойно и ясно:
— Аз вярвам.
— Чудно! — почесоха бради старейшините. — Ами как тъй, отче… Без цар, без боляри и войводи нима може да се води война с тази напаст?…
— Щом бог поиска, може…
— Ами войска?
— Бърдоква ще я събере.
Едва след тази среща и разговор с отшелника поотвориха очи старците и видяха неща, които бяха пропуснали да забележат досега. По колибите и дупките на Даниловия дол неусетно и безшумно бе закипял един нов живот, който като пролетно пълноводие беше изскочил из сухото корито на отчаянието и безсилието. На стремителни вълни той тичаше, задъхан от растящото напрежение, пак надолу към запустелите и опожарени селища под планината. Отложиха рунтавите си капи старците, поогледаха се наоколо и цъкнаха езици:
Вуколовският ковач Ристак беше едър, силен и хитър мъж, изкусен като дявол в занаята си Дълго време преди идването на татарите той беше ковал мечовете, копията и брадвите в Лациславовата оръжейна при кулата. А ето че сега и тука той беше успял да издълбае в самите корени на буките три огнища и постави до тях три още неизсъхнали ковашки мехове от прясна волска кожа. Невидими хора засъбираха и донасяха при него изоставените скъпоценни парчета ръждясало желязо, вехти секири и нови палешници от цялото запустяло Подгорие. Дойдоха отнякъде още непознати майстори ковачи, помощници и любители и в Даниловия дол като тревожна песен отекна звънът на стоманени наковални, върху които людете зачукаха своето просто и първобитно оръжие от брадви, мечове и острошипи боздугани. Овчари-дърводелци засушиха и засвйваха край огньовете жилави дрянови пръти за лъкове и стрели с железни върхове. Бежанците започнаха да лягат и стават въоръжени, кой с каквото намираше, с повишеното самочувствие на въстаници, които очакват нещо и броят дните. Изведнъж в топлите вечери момите пропяха протяжно и тъжно забравената песен за юначния овчар Бърдоква.