Старейшините гледаха навъсени, слушаха и клатеха глави. Виждаше се, че навсякъде и във всичко се изпълняват желанията на сина на покойния Вукол. Името му като че ли беше изместило всичко друго в сърцата на хората от Подгорието и се преплиташе дори и из устата на сополивите и голи малчугани от колибите. Един бунт се раждаше. Неизбежен, той растеше като гороломна буря по снагата на Хемус, ала все още малцина бяха ония, които вярваха в неговото тържество. Засега това беше само пробудилият се и отчаян човешки нагон за отбрана до смърт, ненадеждната сламка пред очите на давещия се. Бърдоква разбираше това добре. Хората още не вярваха в собствените си сили толкова, колкото в неговото име на вожд, като в някакъв талисман, който само по пътя на чудото можеше да им донесе спасение.
Една проста сметка на съобразителност може да крие в себе си понякога и една гениална стратегия. Войникът Бърдоква не смееше да мечтае още за една макар и малочислена бунтовна войска. Сега му трябваше само една малка дружина от хора — вълци, една отчаяна глутница, която трябваше да носи със себе си сили да прегризе дословно със зъби гърлата на първата татарска шайка, която срещнеше, за отмъщение и показ. Пред мисълта за тази среща с непознатия и кръвожаден враг той стискаше широките свой челюсти до болка, от което страните на лицето му потрепваха като от треска. Това беше гърчът на див звяр, приготвил се да се хвърли в борбата до смърт или победа срещу друг звяр. Във въображението му се преплиташе още картината не на една схватка или обикновена битка между врагове, а на някаква бясна ярост и невиждана човешка жестокост, пред които й най-издръжливото войнишко сърце трябваше да се огъне. Татарите трябваше да запомнят първия удар. В този удар Бърдоква залагаше всичко, съдбата на цял народ и главата си.
Най-тежкото бе, че трябваше да се бърза. Всеки нов ден можеше да донесе изненадата предивременно да бъде пак подгонен бежанският мравуняк от Даниловйя дол. Втора страхотна паника не биваше да се допуща. Съгледвачите от устието все по-често донасяха обезпокоителни новини. Личеше, че татарите се канят скоро да нахълтат и тука. Но и Бърдоква беше Неуморим в безсъницата и напрежението на работата си, той ту обмисляше, мълчалив и затворен в себе си, нещо, ту пък в тихи разговори с хората от своя малък селски щаб споделяше плановете и намеренията си. Понякога той ругаеше и се сърдеше и на най-доверените си съучастници и им искаше почти невъзможни неща.
Навръх празника на Свети дух той поиска от Сокола й още няколко други овчари да свалят стадата си от планината и ги пуснат на паша по поляните до входа на Давиловия дол. Овчарите отвориха уста от изненада и уплаха. Това беше равносилно сами да се хвърлят в лапите на злодеите.
— Ще ни видят и хванат! — едва успя смутено да изрече Сокол.
— Та затова ви и пращам, я! — студено го изгледа Бърдоква. — Все пак — смекчи тона на своето искане той — гледайте да не ви хванат. Щом забележите татарите, прибирайте бързо стадата насам, но тъй, че да разберат и те, че бягате от тях… Хайде, утре рано всички трябва да сте там, долу!
Сокол и другарите му заминаха, изпратени от едва забележимата и тревожна усмивка на Бърдоква подир тях.
— Радул! — продължи той, като се обърна и го потърси с очи между двадесетината мъже, с които се запозна още в егрека на Сокол и които оттогава не го оставяха сам.
— Думай! — пристъпи към него мечкоподобният овчар.
— Стадата няма да стигнат! — делово обмисляше нещо Бърдоква, навел глава и без да го погледне. — Ще трябва да се събере и една черда от говеда и закара също надолу…
Радул изпъшка, като че ли се задави от недостигащия в този миг въздух за рунтавите му и открити гърди.
— И воловете?
— Всички.
— Но старейте няма да ги дадат… Ще ме пребият с тоягите си, ако поискам това от тях!… Помисли, Бърдоква!
— Не — каза твърдо другият. — Вземи ги насила и не жали никого. Може да пребиеш някого, ако стане нужда… Онзи, който не дава сега за нас, помага на татарите. Напомни им, че поганците и без това утре или в други ден, все едно, ще им вземат всичко, ако не ги спрем!