По същия пратеник хан Ногай отговори на Алтай с такова писмо:
„Благодаря ти, сине, за откровеността, която ми поднасяш, и грижите, които полагаш за мен. Аз ти вярвам, защото и по други пътища аллах е просветил ума и погледа ми, за да узная за вероломството на Касима, това неблагодарно куче, което досега се хранеше от трохите на трапезата ми. И за да не повдига той повече гнева на сърцето ми, предоставям на юначната ти ръка да накаже изменника и вземе под закрилата си ордата му, всичкото му богатство тук и там, навсякъде.“
Алтай беше неграмотен, но имаше в ордата си гърбав и грозен татарин, който по неведоми пътища като магьосник беше успял да се научи да срича тайната на писмените знаци. Той прочете писмото на Алтай, който го разбра и се усмихна. Клеветата беше улучила целта си. Той държеше в ръцете си смъртната присъда на най-ненавиждания си враг. Никоя сполука не го беше правила по-щастлив от тази. Благословен от аллаха беше неговият път, имаше защо да се радва на щастието и ранната мъдрост на своя внук и самият хан Ногай, но… по-хитър и ловък излезна от всички младият подгорец овчарят Сокол.
Чудна и свежа беше юнската сутрин. Слънцето щедро разливаше ярки потоци светлина и като че ли само то изгаряше от любовно опиянение към изумрудната гръд на земята. Рано се беше събудил през този ден и Алтай. Шатрата му, бяла и островърха, се издигаше високо над другите в татарския стан, обграден като с ниски стени отвсякъде с разпрегнати натоварени коли, коневръзи и с димящите още огньове на нощната стража. Алтай се понаведе, за да излезе през спуснатите платна на входа, хвърли отспал и доволен поглед към пробуждащия се стан и се протегна. Ставите му леко запукаха и очите му зажумяха весело срещу блясъка на слънцето. Невидима, сякаш се беше крили досега, сънливата бегска прислуга изскочи из съседните шатри и се завъртя безшумно, угодливо край него, Поднесоха му сребърен ибрик, приличен на великолепен паун, за да се измие. Алтай плисна няколко шепи вода със сумтение върху лицето и обръснатата си глава, потегли дългия кичур коса на перчема си и се обърса; Без шум и думи, бързо протичаше сутрешният обичай на измиването и молитвата. Прислугата постла малък и пъстър губер върху земята пред шатрата. Алтай приседна върху него, обърнат срещу слънцето, сложи длани зад ушите и с неясен шепот на няколко пъти ниско наведе челото си към земята… Когато стана отново на крака, свеж, бодър и усмихнат, и се огледа наоколо, целият стан повтаряше след него същата церемония. Той поздрави високо близкостоящата до него, прислуга с идването на новия ден и изведнъж спря съсредоточен сериозен поглед върху нещо, което беше забележил там, някъде между колите. Вързан с яко въже, направо за шията като куче, там стоеше, свит до калните спици на едно колело, тъдявашен човек, не татарин, който също не сваляше своите плахи очи от него.
— Кой е този? — запита Алтай.
— Овчар… Снощи го хванахме…
— Защо ви е?
— Той знае пътеките, които водят към новите селища из планината.
— А-ха! — повдигна вежди, припомняйки си нещо Алтай. — Доведете го тука!.
Доведоха Сокола, дългокосия овчар, с посиняло до задушаване лице от затегнатото и впито в шията му въже. Ръцете му също бяха вързани на гърба. Едно-нощното му пленичество го беше съсипало съвсем. Той едва стоеше на краката си. Пред Алтай се изправяше един човек, който с последно и върховно усилие се задържаше да не рухне на земята полумъртъв от задушаване и изтощение.
— Отвържете го! — заповяда Алтай, като направи лека гримаса на отвращение пред онова, което виждаше.
Отвързаха пленника и с помощта на стария, полугърбав и с проядено от шарка лице татарин, който умееше да срича не само писмата на Ногай, но в своето дълго скитничество с ордите беше научил и няколко славянски думи с татарско произношение, Алтай заразпитва овчаря.
— Кажи му, Мурза — каза той на уродливия татарин, — че ако ме излъже, ще го набия на кол и жив ще го опека!
Татаринът Мурза избърбори нещо съвсем неразбрано, показа тъмните си зъби срещу овчаря като куче, което ръмжи и се готви да ухапе. От фъфлещия и бърз поток на думите му Сокол разбра само едно, че е заплашван, и кимна глава, за да го не разсърди.
— Откъде си? — питаше Алтай.
— От новото село…
— Къде е то?
Пленникът посочи с поглед и ръка по посока на Даниловия дол.
— Много ли сте?
— Много…
— Стадата ви там ли са?