— Там…
— И житото там ли занесохте?
— Там.
— Ами защо избягахте?
— Страх ни е.
— Кучета! — изруга ниско Алтай като на себе си. — Ами коне имате ли?
— Много — излъга Сокол.
— Далеч ли е селото?
— Близко.
— Ще ни заведеш ли?
— Ще ви заведа.
Алтай искаше още нещо да го разпита, но се въздържа. Напоследък го безпокоеше смътното предчувствие за една неочаквана съпротива от страна на тия мирни и подплашени хора. Той знаеше, че всяко нещо има край, та дори и страхът. Но да говори за това открито пред своите хора, които дебнеха всяка негова дума и решение, той смяташе за слабост и мислеше, че случайните опасения не подхождаха на неговото име и прочута храброст. Затова сега се въздържа да зададе такъв въпрос на простодушния и изплашен пленник пред ушите на своите хора. Всички от неговата малка орда знаеха вече, че рано или късно трябва да препуснат конете си за нова плячка и огън към укритото Подгорие. Днес или утре, все едно, това щеше да стане. В това се състоеше и цялата им работа, смисълът на тяхното съществуване и тяхното идване в тази чужда земя. А имаше и друго нещо — едва ли не истинската опасност за ордата; Касим бег, който не спеше и се увираше навсякъде, можеше да ги изпревари и тука. Алтай, често бърчеше чело пред тази мисъл. — Ех, Касим, Касим, много бързаш ти, но няма да стигнеш далече!
Времето беше хубаво, а охранените с пшеница коне се бяха схванали по коневръзите на стана. От две седмици те не бяха мърдали наникъде, пръхтяха и дълбаеха сухата земя с копитата си. Суеверен като племето си, Алтай вярваше, че новолунията му носят винаги успех, й реши да тръгне още днес.
Сипаничавият татарин приятелски поднесе на Сокола дървена паница с кобилешко мляко и просена каша, за да се съвземе и да дойде на себе си от нощното изпитание край колите. Овчарят се нахрани, навел глава, и се замисли. — Добре, че най-после му отвързаха гърлото, щеше да пукне без малко, ей богу!
Татарите го бяха хванали съвсем неочаквано и за самия него. Цяла неделя, тъй както беше поръчал Бърдоква, той се тътра със стадото си из поляните под Даниловия дол в очакване да види татарите, да го подгонят и се укрие от тях. Нищо подобно не стана. Отчая се Сокол, помисли си, че никога няма да ги види вече и че нищо не излиза от работата му. На шестия ден притвори очи, за да си подремне от мъка, но когато ги отвори, първото нещо, което усети, бе татарското въже, стегнато около врата му, и тримата перчемлии ездачи, които се смееха над него. Поскача, попремята се овчарят като уловен заек, но разбра, че е безполезно всичко, и утихна, укроти се. Единият татарин върза другия край на въжето за седлото на коня си и тримата удариха тръст напред към татарския стан, а Сокол тичаше с всички сили след тях, за да не падне и се удуши: — Ох, Бърдоква, Бърдоква, нали ти казах, че така ще излезе, ето на!…
Едва след разпита на Алтай овчарят дойде на себе си и се поуспокои. Разбра, че още не е дошъл краят му. Татарите искаха от него да ги води и им покаже пътеките за новото селище и той щеше да стори това. — Ех, майчице, та откога ги чакаха вече там! — Хм!… — размисли се Сокол и тръпки на обнадеждваща възбуда полазиха като мравки по гърба му. — Ще ги води, то се знае, та нали и за това го уловиха!.
Рано зашумя през този ден татарският стан. Зацвилиха конете, раздвижи се неспокойно и бързо между шатрите и колите поганският мравуняк като пред нов поход. Намръщен и възседнал неспокойния си кон, Алтай следеше отвисоко приготовленията на конниците, разменяйки къси и сърдити думи с хората около него… Невесел тръгваше този ден той. Защо ли? Той пришпори с крака танцуващия под себе си жребец, дръпна разсърдено юздечката му и конят, треперещ и изправен на задните си крака, обиколи бегската шатра и сеплъзна леко към полето. Само триста души ездачи препуснаха без ред и в галоп след него. Между тях, възседнал зад гърба на мургав татарин, двама върху един кон, се носеше и Сокол. В този миг той беше най-щастливият човек на света поради това, че не беше вързан и отиваше свободно натам, където бдеше и го очакваше Бърдоква. Все по-далеч зад тях оставаше татарският стан. Във въздуха се носеше обедната топлина на деня; високо над зеленото поле в простора се гмуркаха със звънлива песен чучулиги и беше тихо, задушно като пред буря. От север по небето неусетно бяха изплували над Хемус тъмни дъждовни облачета, събираха се в едно и бързо, като неизмерима небесна вълна, лазеха срещу слънцето.
Алтай погледна натам и сви вежди. Лошо време. По челото му се стичаше пот. Той я обърса с ръка и продължи да препуска напред. По гърдите и хълбоците на конете избиваше бялата пяна на непрекъснатия галоп. Защо ли бързаше толкова Алтай, като че ли го гонеше някой? Никой не знаеше и не питаше. Близо зад него, високо и пискливо, някой поде татарска бойна песен, но той повдигна другата си ръка високо над главата, без да се обърне. Не му се слушаше. Песента замлъкна и се стопи в тъпия тропот на копитата.