— Не внасяйте курбаните си вътре! — хриптеше с пренебрежителна мъка голият звероподобен скитник, като сочеше гневно с костеливата си и мръсна ръка към отворените врати. — Стига сте хранили и слушали тия чернокапи дармоеди!… Не стига, дето ограбиха: земята и пасбищата ви, уж че имали право и някакъв хрисовул за това от самия цар, а сега сте тръгнали да им натъпчете гърлата и с последния си залък! Нека ви посочат хрисовула, къде е?… Пък и да не мислите, че са останали гладни нещо, та сте тръгнали да ги калесвате като кумове… Боже опази! Лойта им тече по брадите и ще ги задуши вече в това дяволско свърталище. Лъжат на всяка стъпка и вас, и бога. И самата икона, дето я крият вътре, не е истинската, Макринската, а самият дяволски образ на филипополския владика, грък, когото познавам като петтях си пръста.
— Ами и ти не лъжеш ли? — се откъсва самотен и полурешителен глас от богомолската тълпа.
— Не! — с презрителен израз на досада отвърна той. — Срещу истината, която ви казвам, аз не искам нищо от вас. На мен ми стига желъдът и дивите плодове, които бог ми поднася из пътищата. За утрешния ден няма защо и да мисля. Бъдещето на всички нас е в ръцете на небесния, а ако не вярвате в думите ми, ще ви кажа нещо, в което скоро ще повярвате.
— Говори!… Ти еретик ли си?
— Не, аз съм раб божи.
— О-хо, извърташ нещо, праведнико!…
Невъзмутим и недостижим беше за такъв упрек скитникът. Той дори и не дочу закачката на шегобиеца, селянин. Загледан някъде през главите на хората, високо към синия кръгозор на планината, неусетно, той като че ли се унесе в някакво видение. Възпалените клепки на очите му се спуснаха бавно като за сън и ръцете му потрепваха от гърчовете на внезапен пристъп на припадък. За няколко мига той, пребледнял като истински мъртвец, неустойчиво се залюля напред и назад, като че ли ей сега ще рухне, но не падна. Притаила дъх, богомолската тълпа се кръстеше и не сваляше очи от едно зрелище, което не й се случваше всякога да види. Някаква стара жена прохълца. Праведник ли, или самият дявол стоеше пред тях, това вече не ги вълнуваше толкова, колкото общото и внезапно съчувствие към тази човешка руина на мъченик, който за няколко мига заминаваше и се връщаше пред очите им от онзи свят. Скитникът, дошъл отново на себе си, откри мътен поглед.
— Вие ще повярвате! — глухо продължи той сред общото мълчание пророческите си думи. — Аз виждам, ще дойде нов цар на нашата земя!…
— Цар ли?… Та нали си имаме?…
— Не, друг ще дойде…
— Татарин?
— Не!… Народен… И ще прогони татарите и болярщината! — отговори, позатруднен от нещо, странникът, като хвърли за пръв път бърз, ловък и любопитен поглед към заслушания пред него Радул и другите спешени конници край тълпата. Между миризливите и кирливи кожуси зашумя неразбраната глъч на някакво недоумение. Новият фокус на скитника беше попаднал на място. Та откога селяните чакаха вече тази новина! — Ех ти, дяволе, разказвай де!…
— Някой деспот ли?
— Нее…
— Ами кой тогава?
— Спасител!… Сам свети Димитър му е предал в ръцете своя меч, за да ни спаси и брани… А че ще бъде от царско коляно, то се знае…
Радул притвори уста, преглътна слюнката си и се намръщи, като настъпен от конско копито. Неволното напрежение, с което той беше изслушал досега скитника, изведнъж се бе сменило с едно разочарование и такъв прилив на гняв, че той едвам се удържа да не посегне с яздашкия си бич по главата на лъжливия пророк. — Ще ти дам аз на тебе едно коляно, та не ще можеш и кокалите си да събереш отпосле, просяко неден!… Не познавам аз Вуколовската колиба колко е царска, та си седнал да лъжеш, дяволе! — мислено изруга той скитника и се обърна назад към своите хора.