След взетото решение византийските войски преминали незабавно границата и неприятелската интервенция започнала. В замяна на изгонените от пределите на страната татарски орди сега от юг се задали нови, не по-малко опасни нашественици. Объркването сред болярите и сред царския двор в Търново станало още-по-голямо. Изправена между два огъня и готова да направи всичко, за да запази властта за себе си и за сина си Михаил, Мария се решила на крайна постъпка — да влезе в преговори с Ивайло, да му отвори доброволно яките крепостни стени на престолния град и да стане негова съпруга. Проектът й бил одобрен и от онези търновски боляри, които все още били на нейна страна и се надявали, че по такъв начин ще запазят постовете и привилегиите си.
Пратениците на Мария на първо време били посрещнати, както разказва Пахимер, без особена охота в лагера на Ивайло. Селският вожд отхвърлил предложението на царицата, като заявил, че не желае да му бъде подарявана власт, която сам не е постигнал с меч и войска.
Развоят на събитията обаче го принудил да промени скоро-първоначалното си становище. Византийските нашественици настъпвали бързо от юг и ставало ясно, че ще му бъде извънредно трудно да се бори едновременно и срещу тях, и срещу враждебната нему болярска групировка, която крепяла Мария. Съществувала заплаха и от страна на татарите, които могли отново да се появят всеки момент. При това селската войска, с която действувал в продължение на близо година, била вече доста изморена, а превземането на добре укрепения Търновград не било лека задача.
При така създалата се обстановка Ивайло заявил, че е съгласен да встъпи в брак с Мария и да влезе в Търново, „за да не се пролива повече кръв в междуособната война“. Крепостта била отворена и селският вожд, начело на калените си в битки дружини влязъл в престолнината като отдавна очакван победител. Той се оженил за Мария и бил тържествено коронясан за цар на българите.
Това станало през пролетта на 1278 година. Стъпил на престола и осъществил мечтата си да стане очаквания от селските маси „добър цар“, Ивайло нямал обаче никаква възможност да се заеме сериозно с вътрешното състояние на държавата и да предприеме мерки, които биха отговорили на съкровените желания на подкрепилите ги народни маси в тяхната борба за по-справедлив живот. Още от първия час, в който на главата му била поставена царската корона, го очаквали напрегнати и тежки дни за спасение на отечеството от нашественика. На юг от Стара планина византийците продължавали действията си и заплахата за Търново ставала все по-реална. Едновременно, по силното настояване на Михаил Палеолог, който давал щедри обещания на своя съюзник Ногай, от север отново се появили татарите.
Изправен срещу два противника, които се готвели да потопят страната в кръв, Ивайло проявил цялата си бойна опитност и енергия. Главната му опора и сега били селските маси, които знаели най-добре какво ги очаква, ако вражият крак прегази родните им огнища. Заедно с това на страната на новия цар преминали и някои родолюбиви български боляри, които се тревожели за съдбата на държавата, изправена пред гибел след нахлуването на византийци и татари.
С бързи действия Ивайло се насочил най-напред срещу татарските орди. След няколко сполучливи сражения нашествениците били принудени да се оттеглят обратно отвъд Дунава. Така заплахата от север била временно отстранена.