— Соколе, ти ли си? — запита Бърдоква, като се повдигна наполовина върху губера.
— Аз… Защо не спиш, Бърдоква?
— Не мога… Ами главата на Алтая намерихте ли я?
— Намерихме… Лисиците малко са я пооръфали ама нищо, познава се!
— А твоят гърбав приятел, татаринът, позна ли я?
— Да. Алтай е бил белязан по главата от конско копито отдавна, още като дете… Мурза всичко знае. Той намери и муската му заедно с някаква тънка дяволска кожа, за която казва, че ако я изпратиш на някой си Касим бег, който върлувал с голяма орда из Загорието, щял да ги бъде много благодарен и никога нямало да излиза срещу тебе да се бие.
— Хм!… Той може да не излезе, но ние ще го потърсиме. Не ни трябват такива приятели. По-добре е да си вървят оттука.
Бърдоква се замисли за нещо и после добави:
— Утре рано ще пуснем Мурза да си върви. Приготви му кон и двама души да го изпратят донякъде.
Сокол пусна платното на входа и отмина в тъмнината. За трети път вече Бърдоква беше разпитвал сипаничавия татарин, единствения останал жив от второто клане в татарския стан. Спасила го беше славянската признателност на Сокола, проявена съвсем неочаквано в най-дивите и жестоки мигове на боя. За няколкото глътки мляко, с което Мурза го беше нахранил, а може би и затова, че този татарин пръв беше посегнал да откачи страшната примка на въжето от посинелия му врат, Сокол му се отплати, като го спаси от брадвата на един подгорец, който току-що беше го натиснал между колите, за да го насече.
— Остави татарина на мене! — извика Сокол, като позна преводчика на Алтая, и спря с ръка вдигнатата брадва на подгореца.
— Защо, да не смяташ да се побратимяваш с този дявол?
— Мълчи!… Ще го заведа при Бърдоква. Може да му потрябва за нещо.
Със сълзи на няма кучешка признателност, треперещ от страх, татаринът, който успя да разбере късия им и съдбоносен разговор, гъвкаво като змия се повлече по земята, за да целува калните цървули на овчаря. Сокол го повдигна от земята и поведе след себе си.
Не се беше излъгал Сокол, като постъпи така. Ето че сега по цели нощи Бърдоква не спеше и не можеше без татарина. Разпитваше го без умора за всичко и само бог, и те двамата знаеха за какво. Подари му нова бурка, насипа му в джобовете шепи сребърни пари от бакърения съкровищен ковчег на Алтая, гощаваше го като кръщелник и не даваше муха да кацне върху него. А Мурза приказва, приказва и не спира. В това, че можеше да бъде разбиран в своята мъчителна полуславянска реч, макар и наполовина, той виждаше и спасението си, и изключителното щастие да поживее още и да повлачи под слънцето, макар и под чужд небосклон, уродливата си, но хитра сянка. Вниманието, с което го награждаваха и изслушваха, го успокояваше. Бърдоква го слушаше с необикновено любопитство, а в главата му, като уловена птица, пляскаше криле една идея, нито нова, нито стара, но позната за воинските обичаи на онова време… — Ще осоли със сол, за да се не вмирисва повече главата на Алтая, и ще я изпрати по човек из другите татарски станове. Мурза ще направи това. Нека хората на Ногая, па и сам той видят и чуят какво ги чака. Нека в потъмнелия и полуизглозган образ на отсечената глава, като в застоялата вода на тъмен и дълбок кладенец, всички видят собствената си участ!
Бърдоква стана от губера, не можеше повече да лежи. Навел глава, за да не закачи с високия си ръст Алтаевия походен музей от оръжия, той, люшкан от неспокойния натиск на мислите си, пристъпи няколко крачки из тесния шатър. Ристак продължаваше отчаяно да хърка, като че някой беше стъпил на гушата му. Изправен над него, Бърдоква го ритна леко с крака си по хълбока:
— Ристак!…
— М-м…
Ковачът се обърна тежко. Като металически таралеж целият беше настръхнал от ново татарско въоръжение. Среброобковани дръжки на оръжия и украшения тъпо щракат по него. Той се обръща на другата страна, предпазливо повдигнал окастрената си и увита в мръсно платно ръка, за да не я удари. Уморен е. По цели дни посрещаше той селяни от Подгорието и други краища, прииждащи на малки и големи тумби, за да търсят стадата си, добитъка и всичко онова, което бяха успели да ограбят от тях татарите. Всичко, каквото беше останало и оцеляло в ръцете на поганците, се връщаше. Ристак яздеше с коня си по полето или край стана, изслушваше жалбите и връщаше взетото срещу потоци от благословии. Понякога лъжеха. Ако повърнеше по погрешка на някой свитичък и лукав селянин не само неговото, но и половината от някое чуждо стадо, стопанинът на което закъсняваше още да дойде, то той си подкарваше и чуждото, и своето към егрека така спокойно и без да се обърне назад, като че му беше харизано… Лошо. Когато им го вземат татарите, охкат, като им връщаш ограбеното — ще те благославят и излъжат. Ала Ристак ругаеше юнашки и не поплюваше на здравата си ръка. По заповед на Бърдоква един такъв хитрец, който не се беше и мярнал в боя при Даниловия дол, той догони с коня си чак в Драгановското селище и със собствената му гега съдра кожуха на гърба му, за срам и показ! Да не лъже и краде от своите!… Все пак не беше за него тази работа, да се разправя с хората като царски десетар и върховен съдия на Подгорието. Но всички вече знаеха, възложеше ли нещо на някого Бърдоква, връщане назад нямаше. Върви и свърши работата, докато не е сбърчил вежди. Иначе току-виж, че хвърлил някого и от своите между татарския леш край стана!