Ристак беше онзи, който го наряза. Той завърши добре работата си в Лациславовата крепост. Когато пристигна под стените й, въпреки очакванията му и обичаите на този непристъпен като самотен остров каменен дом, като никога досега портите се отвориха пред неговия беден богомолнически вид и гостоприемно го пуснаха вътре. Истина е, че след като се затвориха с тежко скърцане зад него, Ристак се поуплаши. Огледа се безпомощен, като да бе попаднал в някакъв капан. За късо време се почувствува откъснат от Бърдоква, сам сред един чужд и враждебен свят, зъбите на който познаваше добре. Изведнъж долови с отчаяние всичкото безсилие на намеренията, с които се беше отправил тука. Самоувереността му бързо рухна нанякъде и той се видя отново като доброволен пленник на познатия му болярски гняв и произвол. — Има много да ме чака отсега нататък Бърдоква! — му мина печално-шеговитата мисъл през главата, когато хвърли отчаян поглед към високите крепостни зидове на кулата, които го отделяха вече от неговия свят на свободата.
Двама слуги го отведоха направо при болярина. Едър и охранен, във високи кафяви ботуши, тесни сукнени панталони и дълга, стигаща до над коленете му тъмна ленена риза, Лацислав се разхождаше по широкия калдъръмен двор и назърташе из ниските постройки на конюшните. Слуги тичаха и се суетяха край него. Гологлав, с къси посивели коси, той прехвърляше вече петдесеттех си години, но все още се отказваше да пусне обичайната болярска брада, общоприета за неговите години. Здрава и непокътната сила бликаше от цялата му фигура. Беше прочут и богат. Негови бяха безброй хектари плодородна земя и гори из Хемус и Подгорието, по които пъплеха хиляди закрепостени селяни. По пътищата на ангариите, десетъка, зимнините и травнината един оголял и многохиляден народ всяка есен изсипваше половината от своя труд в широките хамбари на кулата му. Сиви, подпухнали като от преситен сън и безделие изглеждаха този ден очите му. Обедното слънце, след дъждовната нощ, заливаше широкия и богат двор с изобилна светлина. Отвързани ловджийски песове лижеха със скимтение високите му мешинени ботуши и се търкаляха ласкателно пред него.
— Какво те носи насам, Ристак? — запита лениво Лацислав, като обърна глава и позна някогашния си ковач. — Да не се е случила някаква беда с татарите?
Ристак сложи лявата ръка вместо дясната на гърдите си под кожухчето, по-скоро да прикрие мръсната превръзка на дланта си отколкото за друго, и, без да вдигне поглед, ниско се поклони. Умът му работеше трескаво. Той знаеше с кого има работа сега. Една грешка в думите му, един смут, забелязан от Лацислава, щеше да му струва скъпо.
— Опазил ме бог, болярино!… Нищо лошо не се е случило още с мен, нито пък с челядта ми. Дойдох да те помоля да ме вземеш на работа. Не може да се живее повече навън. Татарите още лудуват, а няма вече какво да се яде… Прощавай, че избягах есенес от тебе!… Сгреших!
Лацислав сви подозрително вежди:
— А-ха… За твоето бягство аз имам да гледам стари сметки с тебе… А какво прави през това време?
— Нищо, болярино. Крихме се от поганците. А ето че пролетес се завърна отнякъде и Бърдоква, Вуколовският нехранимайко, и размири цялото Подгорие. Лошо! Сърди се той, ругае ни и срещу татарите ни праща да се бием. Като бесен е. Който му откаже нещо, веднага го почва с меча си. Не може да се трае повече. Старейшините ми поръчаха да те попитам защо не дойдеш да го прогониш пак. Молят те. Или може би не знаеш още нищо за него?
— Знам, знам! — отвърна замислено Лацислав. Той отхвърли леко с ръка възправилата се върху него и протегнала дългия си език към мустаците му снежно яла хрътка. — Ще дойда, ще дойда, не само да вържа вашия Бърдоква, но и цялото ви Подгорие да запаля!… Разбойници сте всички вие там, Ристак! Никаква полза нямам вече от вас.
— Прав си, болярино. Бих желал и аз никога да не се връщам вече там. Остави ме при тебе! Ще ти работя до гроб!…
Лацислав измери още веднъж с недоверчив поглед бившия си ковач и оръжейник, като набързо пресмяташе ползата от неговото завръщане. Конете и добитъкът му бяха обосели, а сечивата изхабени. Той познаваше от по-рано изкуството на този селянин роб, дошъл отново сега да проси милост и хляб от него.
— Остани!
Ристак беше спасен. Едва след два дена, когато, обезпокоен от закъсняването на своя пратеник в болярската крепост, Бърдоква не се стърпя и тръгна натам със своята подгорска колона, Лацислав разбра какво се беше всъщност случило с връщането на Ристак. Застанал случайно върху високата наблюдателница на кулата и сложил длан над очите си, той видя още отдалеч плътната върволица от въоръжени конници, пешаци и обозни коли, проточила се из равнината. Зрелището го порази. Това бяха мирните и боязливи кожуси и калпаци на хората от неговите земи и владения. Подгорието се познаваше отдалеч. Като в сън пред него се точеше бавно, повдигайки леки мъгли прах, едно истинско войнство, несмущавано от никаква татарска заплаха или пък болярски гняв. Накъде отиваха? Не беше ли това шайката на завърналия се и размирен Бърдоква?