Изведнъж Лацислав трепна и притаи дъх. Главата на колоната неочаквано се отмести от прашната лента на пътя, гъвкаво извита в далечината към изток, и зави направо към крепостта. Не оставаше никакво съмнение. Идваха към него. Все така внезапно, като по нечия заповед, конницата се откъсна бързо от общата колона на дружината и лудо препусна напред. Боляринът се завъртя слисан около себе си. На наблюдателната площадка той беше сам. Не се мяркаше нито стража, нито слуги. С бързи крачки, тичешком, той се спусна по каменните стъпала надолу към двора. В обедния задух на деня, кулата изглеждаше като обезлюдена, мъртва, сякаш всички бяха изпозаспали в нея.
— Гадове! — изръмжа гневно Лацислав, като удари и повали с тежкия си плесник първия срещнат слуга на пътя си. — Вдигай тревога!… Вратите подпрени ли са?… — Без да дочака отговор от уплашения слуга, той продължи да тича тежко й задъхан през широкия двор към изходната врата на крепостта. Пробудени от следобедна дрямка хора заподаваха глави из преддверията на пристройките, конюшните, стражевите и ратайски помещения, изскачаха на двора и се затйчваха след него, изумени от ругатните и виковете му, като че беше пламнал пожар в крепостта… Закъснял беше Лацислав. Когато дотича до портите, той ги намери широко отворени, като че очакваха някакви царски гости. С бесен вик заедно с няколко слуги се впусна да притвори тежките железообковани крила, но те и не помръднаха. Ръждясалият железен механизъм на затварянето им, изработен някога от изобретателния гений на ковача Ристак, беше развален сега и отказа в тия скъпи мигове да се подчини на човешката сила и воля.
— Ристак! — изхриптя отчаяно боляринът, като се огледа наоколо. — Хванете го!… Той е направил това… Ех, юди!… ще ви разчекна още днес, кучета!…
Ала напразен беше вече болярският гняв. Нахълтаха подгорските бунтовници с Татарските си коне и пометоха всичко пред себе си. Лацислав отстъпи блед, изтегли меча си и го вдигна за удар. Но не успя. Блъснат от живата и стремителна вълна на конските гърди, той се отметна назад като подкосен и изчезна между стотиците конски копита. По-късно, обезобразен и смачкан, боляринът издъхна върху плочите на двора със същите мъки, с които някога старият Вукол се беше разделил със света… И добре, че свърши така. Ако беше останал да поживее здрав и читав само до същата вечер, той щеше да види такива неща, неизбежни спътници в превратностите на човешката душа, пред картините да които стократно би предпочел да бъде смачкан от конските копита.
Позавъртяха се подгорците с вик и смехове из крепостта и обърнаха всичко в нея с главата надолу. Като истински домакин и гостоприемен стопанин ги поведе Ристак навсякъде, където заслужаваше да се надзърне, из зимници, складове, гостни и покои. Охолно й пълно беше всичко в болярското гнездо. В оръжейната намериха лъкове, брадви и копия за цяла нова дружина. Из конюшните изведоха четиридесет охранени ездачни коне и тридесет чифта витороги волове със здрави коли. От хранилищата и зимниците те изнесоха цял хълм жито, тежки волски мехове със сирене, мед, бъчви болярско пиво и вино, пъстри чуждоземни платове, меки и лъскави като лисичи кожи, и великолепните доспехи на самия болярин. Всичко това се натовари весело на новите коли и когато още същата вечер подгорците си тръгнаха, никой не остана след тях в овдовелия болярски дом освен белоликата и млада болярска жена Агрипина с челядта си. Наведена над окървавения труп на Лацислава и разбита от ужаса на преживяното, нежната гъркиня оплакваше с тихи стонове и сълзи не друго, а собствената си съдба.
Две седмици се бяха изминали оттогава, а дружината не спираше своя поход напред. Тласната веднъж от една буря, тя нямаше вече сили да спре, сякаш се плашеше от мъртвилото на покоя. Като пролетно наводнение тя повдигаше всеки нов ден своите води, разливаше се между все по-широки брегове, пробиваше нови пътища и отнасяше разбунено препятствията, които заприщваха нейния устрем. През Тракия, между Хемус и Родопа, минаваше сега не някакво познато и бляскаво войнство, обковано с ризници, шлемове, железни ръкавици и калцуни, а могъща вълна от полуголи, простодушни овчари и орачи, несретни скитници, побягнали болярски слуги и ратаи и какви ли още не, всички люшкани от опиянението на една фанатична идея за събаряне на тежкото иго, под което досега бяха пъшкали. Брадвите бяха последното оръжие на тая нова непозната досега войска-тълпа. Една вяра, по-твърда от желязото на всички брони, и един дух, по-опасен ог най-острия меч, разчистваха нейния път. Всеки нов ден от близки и далечни краища, неканени от никого, се преливаха към подгорската дружина притоците на все по-нови и нови тълпи. Ратаи отваряха нощем потайно вратите на болярските крепости и домове за дружината. Забягнали царски войници се завръщаха за нови служби при Бърдоква. Явиха се самозванци воеводи й боили, някогашни калугери или водачи на разбойнически шайки, всеки повел след себе си и отред от разбунени селяни. Някой си Лаконас, дошъл някъде отгоре по течението на Марица, доведе със себе си и една дружина от около петстотин души, конници и пешаци, след като беше разбил и прогонил, също като Бърдоква, една татарска шайка из клисурите на Крайчинско. Всеки идваше и търсеше непознатия, но чутовен вече Бърдоква, за да му поднесе своите сили и безпределната си вярност за взаимно бойно другарство.