Конете звучно хрупат тревата, повдигат навремени глави и пръхтят около него. Тахир трепка, отваря широко очи и нищо повече не вижда и не чувствува, освен подвижната гора, която го е заляла отвсякъде като наводнение. О, това не е сън! С едно отчаяно усилие той се опитва да нададе тревожен вик в нощта, но само изхърква, повален от смъртоносния удар на невидима брадва.
Откъм изток кръгозорът побледняваше. В първата ведрина на разпукващия се ден все по-ясно се откройваха хълмовете, полето и татарският стан. Възседнал на коня си, заедно с още около стотина конници, и неподвижен като каменен тракийски релеф, Бърдоква обхождаше с острия си поглед всички насоки и гънки на местността. — По-бързо, по-бързо! — мислено се сърдеше и стискаше челюсти той, приковал вниманието си върху гъвкавия и подвижен обръч на пешите дружини, обкръжаващи татарите. В тази ранна сутрин на върховно напрежение и изпитание той се сърдеше за нещо, за което би завидял всеки пълководец. Накичени с храсти и шума, хиляди негови бойци като плътна гора отведнъж се отделяха от лекия мрак и бързо заключваха кръга около пробуждащия се и тревожно разшумял като катурнат кошер татарски стан. Далеч в полето, останала зад гърба на настъпващите зелени дружини, се разпръскваше волно и накъде види, без ездачи, многобройната конска чарда на татарите, подплашена от необикновеното зрелище.
Бърдоква кимна одобрително глава:
— Така, така!…
В изтръпналата, тишина на утрото се понесе нервно, като вълчи вой, продължителният ек на татарските рогове. Бърдоква разбра техния език. Макар изненадани и обградени, останали без половината от конете си и никакъв изход за спасение, татарите приемаха най-сетне битката, след като предварително и наполовина, без шум и бой в нощта, я бяха вече изгубили. Смъртта има две лица: отчаяният бунт против нея и примирението. Злодеите, които цяла година върлуваха по селищата, паланките и колибите на една беззащитна земя, сега разбраха добре, че й дължаха тази битка на разплата.
— Добре, добре… — сви устни Бърдоква.
Сечта започваше в светло. Из стана занаизлизаха една след друга леки татарски групи и препускаха конете си в красив галоп около него като на прогулка. Сякаш чакаха някого. Единични закъснели ездачи и разпокъсани групи ги догонваха бързо. Тук-там, между тях, ловки джигити, стъпили с краката си направо върху седлата, надаваха призивни викове или разнасяха високо заповедите на Касим бег. Числото на конниците растеше бързо. Хиляда може би според пресмятането на Бърдоква. Изведнъж, като по даден знак, те възвиха конете на юг и във все по-уплътняваща маса стремително се понесоха напред точно срещу пешаците на Ципор. Бърдоква уплашено ахна. Ако това беше от тяхна страна опит за пробив и бягство, те сигурно се бяха изплъзнали вече. Само след няколко мига татарите просто стъпкаха бойците на Ципор. Схватката беше кратка и пътят им открит. Ала вместо да продължат напред, стана нещо, което Бърдоква не бе предвидял. Татарската конница бързо се раздели на две и в противоположни насоки се вряза дълбоко във фланговете на дружините, настъпващи към стана. Позакъснели бяха малко дружините и това сега им струва скъпо. Опънаха се краищата на разкъсания обръч. Татарският натиск беше неудържим. Разгорещени, те поваляха ловко хората с маждраците и ятаганите си, тъпчеха с конете смутения отред и на Годуна, чието калугерско расо се развяваше като черно знаме из боя. На няколко места се мярнаха вече и белезите на лек татарски успех. От разстроените дружини се откъсваха поединично и на малки групи първите бегълци, обърнали гръб на поразяващата конска вълна. Лицето на Бърдоква потъмня. Той извърна глава на север и прикова неспокойно погледа си към ниската падина зад могилите, където беше оставил Радул с дружината му. Защо ли се бавеше още и не виждаше ли какво става? Ала ето че се показа и той. Слава богу! Изведнъж, сякаш израснала от самата земя, четиристотната подгорска конница стъпи на открито и лудо препусна към огнището на боя.