Той изпрати замислен и своите, и чуждите и дълго гледа след тях, докато се изгубиха пред очите му. През този ден той окончателно разбра, че борбата още не беше свършена. По просветлелите кръгозори на Тракия се промъкваха облачетата на нова буря. Сбърчил чело и загледан мислено към тях, Бърдоква долавяше вече смътно онова, което един негов едновременник, неизвестен летописец, беше отбелязал по същото време на своя старобългарски език. Върху неовехтяваш пергаментов лист той беше отразил не само чудния образ, на Бърдоква, но и на цялата българска съдба, от ония бурни й размирни години. С тихо скърцане пачето перо беше отбелязало: „когато Бърдоква разби и прогони татарите из Тракия, славата на неговото юначество стигна надалеч. Трима царе, татарският Ногай, гръцкият Михаил Палеолог и търновският Константин Тих, обърнаха очи към чудото, което ставаше из тракийската земя, и се уплашиха и завидяха на простия овчар. Хан Ногай му се гневеше зарад ордите, които намериха гибелта си под неговия меч. Палеолог се страхуваше от многолюдната му и храбра войска, която като призрак се надвесваше над самата византийска граница. А Константин Тих, надуман от царицата и болярите, в победите на Бърдоква не видя нищо друго, освен, един бунт против болярите, църквата и себе си. И затова, заедно с Палеолог, с когото беше роднина по жена, те се споразумяха и изпратиха сплетници и войски, та с козни и меч да погубят опасния овчар. Ала бог, който не оставяше и не забравяше още Бърдоква, му помогна да разбие позорно и едните, и другите… Разгневен, могъщият овчар поведе войнството си към Търново, за да се отплати за коварството на непризнателния…“
О, безумни летописецо! Ти не остави своето име на бъдещето, за което така възторжено и честно бдеше. Никой и никога не ще узнае кой беше ти и къде беше скърцало твоето паче перо! Може би в някой красив дом на Трапезица или още по-високо, в книжовната зала на дворцовия хронист, между палатите на Царевец? Или ти не беше може би никой друг, освен един от многото духовни събратя на отца Данила, скрит като него от света в някоя глуха отшелническа килия от многобройните манастири в страната? — Все едно. Неприспан от византийската магия и отвратен от подкупа на високите милости, ти не поруга чистия и героичен образ на Бърдоква, не застана между неговите врагове, за да го наречеш само главатар на шайка и смахнат божек. Затова й твоят духовен лик оцеля, макар и безименен за бъдещето, но чист и светъл като самата истина, която сгъна и остави в пергаментовия свитък!…
През есента на хилядо двеста седемдесет и осмата година, един месец след изпъждането на търновските десетари, Бърдоква свика разпуснатото си опълчение и го поведе отново. Той предвиждаше неизбежното сблъскване, което му предстоеше с един нов няколко-лик враг, който го беше дебнал внимателно през всичкото време на борбата с татарите, за да го нападне и унищожи с един безчестен удар в гърба. Признаците за това бяха налице. От отвъд Марица дотичаха, капнали от изтощение и страх люде, с новината за неочакваното появяване на Палеологовите авангарди, насочили се към Хемус. Току-що се беше отхвърлило едно иго, ето че от юг протягаше хищната си глава опасността от друго, по-страшно и от татарското, Бърдоква тръгна и срещу нея.
Есента беше настъпила отрано с дъждове и мъгли. По кожусите на хилядите люде, тръгнали отново в поход, лъщеше влагата на дните и нощите. Колелата на обозните коли затъваха до главините в разкиснатия чернозем на пътищата. Калните и мокри хора заедно с добитъка напъваха своите мускули и гърбове, за да ги измъкнат из тресавищата и придвижат напред след конницата и пешите отряди. Трябваше да се бърза пак.
— Ристак, — каза тъжно усмихнат веднъж Бърдоква, като сваляше наушниците на кожения войнишки калпак, за да се предпази от дъжда. — Не виждам вече края на нашата работа!…
Те яздеха редом един, до друг, направо през полето и отстрани на пътуващата грамадна колона. Ристак повдигна рязко глава, изгледа любопитно Бърдоква, докато улови пълния смисъл на неочакваната му забележка, разбра я, и махна нехайно бича си във въздуха.
— Ако е рекъл бог, все ще я свършим някога… Карай!… Но на нашия Тих много ми се иска да му счупя и другия крак… Той е виновен за всичко помни МИ Думата!. … Те отиваха срещу гърците, а приказваха и се сърдеха на българския цар Константин Тих. Ала не само Ристак, всички целеха същото И нямаше вече човек от дружините, които да не беше свил в сърцето си страшната умраза към онзи, който в своя призрачен страх от собствения му народ беше подканил за съюзници нови нашественици срещу него. Погнуса от предателството и яростна злоба задушаваше всички. Довчерашни страхливи и безропотни роби, всички тия хиляди и хиляди прости люде, минали сега през горнилото на едно пълно с величие и гордост въстание, бяха отхвърлили всичките си вериги, и със съзнанието на нови и свободни хора и воини се отказваха дори и да помислят за едно ново робство. Никога, никога вече!… Отвсякъде, като предвестници на нова буря, пристигаха новините за това предателство. Заловиха търновски пратеници, бързоходци конници, които с безгрижна откровеност заразправяха вечер край огньовете на Дружините нещо повече дори от онова, което им беше възложено да съобщят между четири очи на самия император Палеолог. Писмата, посланията, които носеха до него от Тих и гъркинята Мария, напълно потвърждаваха думите им. Поогледаха се заловените пратеници, смаяни от силата и множеството на новото народно войнство, и не пожелаха да се върнат обратно в тяхното уплашено Търново. Останаха. От тях Бърдоква научи; че и царят вече е изпратил болярска и наемна войска през Търновския проход към Тракия. Това не го изненадваше, тъй като го беше очаквал. Същите тия предвиждания го бяха заставили да отдели преди тръгването си един значителен отряд начело с Годуна и да го изпрати да бди при южните врати на прохода за всеки случай. И не се беше излъгал като постъпи така. Около двадесетина деня само след залавянето на царските вестоносци, току-що дружините му бяха стъпили на единия бряг на Марица, бързо и среднощ ги настигнаха трима Конници, които от умора и вцепенение едвам слязоха от седлата си. Този път те бяха свои и идваха направо от Годуновия отряд. Беда! Войската на Тих беше вече минала прохода й в срещата си с Годуна не само беше отхвърлила от пътя си, но почти и унищожила дружината му.