— Знам, знам, войводо!
Двамата мъже се разделиха, хладни и тъмни като-самата нощ. Те се разбираха един друг само по дълбочината на едно общо чувство на омраза й жестокост към враговете. Излишна беше последната страшна поръка на Бърдоква. Лаконас и без това щеше да го направи. Когато заедно с Ристак те бяха изпратени по пътищата на татарското отстъпление към Тичанския проход и се завърнаха след цял месец лутане, гонитби и битки с тях, тяхното пристигане в общата колона представляваше едно зрелище, пред което и самият Бърдоква наведе очи. На всяко седло на петстотния им отряд висяха завързани за дългите си перчеми като трофеи отсечени мургаво-жълти татарски глави с оцъклени още от ужаса очи и разнасящи около себе си в горещините нетърпимата воня на разложена човешка плът. Още веднага Бърдоква заповяда да хвърлят отвратителната си плячка из трапищата. Той им вярваше и без това страшно доказателство. Затова и сега в тия критични дни той знаеше кого изпраща срещу наглия завоевател Палеолог.
На сутринта рано Бърдоква намери още веднъж Лаконас преди разделянето на дружините им, за да му съобщи още някои упътвания, които смяташе, че ще му са необходими. Между тях имаше и едно хрумване, откъс от безсънната му нощ, което той реши да сподели с него и използува. Касаеше се за Касим бег, когото с около двеста души татари без коне той още влачеше; с колоната си.
— Лаконас, вземи и татарите със себе си! — каза той замислено.
Крайчинецът сви недоумяващ от нещо рамене.
— Защо ми са?… Аз още не вярвам в думите на този стар вълк Касим бег… Току-виж, че ме заклал през някоя нощ докато спя, за да офейка след това по дяволите някъде!
Бърдоква се усмихна.
— Не, той няма вече зъби за такава работа. Но все пак не го изпускай от очите си. Трябва да се спи с едното око в такова време… Вземи го! Дай му една конска опашка да развява и той наред до нашето знаме, за да видят гръцките войници, че сме в съюзни отношения и със самия Ногай срещу тях… Върни им и конете Лаконас! Той разбра и по брадясалото му и сурово лице се плъзна сянката на благоговейно учудване.
— Ще го взема…
Крайчинецът се обърна и тръгна из пробуждащия се стан, за да отдели дружините си. Трябваше да изпрати и хора за да потърсят проход за колите и пешаците през мътната и пълноводна река.
Есенната утрин беше свежа, и чиста. Вече от няколко седмици не бе имало такъв хубав ден. От широките гърбове на воловете, неоседланите още коне и кожусите на хората се отделяше тънката пара на влагата, подгонена от неочаквания топлик на слънцето. Весели са редките слънчеви сутрини на октомври. Във въздуха се носеше отморено конско цвилене, гъмжаща човешка глъч и викове. Бледосинкави и гъвкави ленти дим се смесваха с прозрачната мъгла на изпаренията. Миришеше на пресна тор, разкисната, кожа и прегоряла храна. Надалеч около стана се разстилаше жълтосивата шир на равнината, полегнала като огромно дъно между планинските масиви и вериги на Родопа и Средна гора. Вее там, от край до край гален от полегатите лъчи на слънцето, проблясваше гладкият змиеподобен ръб на Марица.
Към обед грамадният лагер се раздели на две. Заскърцаха отново колите Зашумяха готовите за път дружини. Бързо опустяха еднонощните коневързи. Възседнали на конете и готови за път, войводите от двете колони се погледнаха още един път в очите с възбудения поглед на раздялата и другарството, сякаш се прощаваха завинаги. Разпръснати бойни рогове надаваха един след друг продължителни викове. Последователно, като изневиделица, заникнаха и се олюляха високо алените макове на знамената по дружините. Една конска опашка, закачена на татарско копие, за обща почуда, се повдигна колебливо и неуверено между знамената и плувна на юг с колоната на Лаконас. Едноселци и земляци, познати от похода и битките на войната, се притичваха бързо един към друг, за да се прегърнат и простят в раздялата.
— Лацко! — се провиква сред общата врява младолик воин към някого. — Защо не дойдеш с нас?
— Къде отивате вие?
— Към Търново, казват… Ех!
— Не мога!… Лаконас не дава!… — с въздишка идва отговорът.
Бърдоква леко обърна коня си и пръв поведе останалите му дружини по утъпкания път на изминатите дни. Пред него и хилядите хора, които го следваха, се проточваше, един труден и пълен с неизвестности път, краят на които се губеше в далечината към крепостните порти на ненавистното Търново. Какво чакаше бляскавият и пищен Царевец сега от тях? Защо беше този удар на брат срещу брата?… Цяла година; па и повече, това сито котило от разглезени и продажни боляри начело с един страхлив и безпомощен цар си беше затваряло очите пред народните беди, залели с ужаса си повече от половината на Царството. Мълчаха и се спотайваха тогава като че това не ги засягаше зад високите непристъпни стени на престолнината. Страхливци! А ето Че сега се уплашиха от свободата и доброто на своя народ, който цял живот ги беше хранил като ято жребци по хълмовете на Търново. И срещу всичко това този народ не беше никога искал нищо-повече от тях, освен милостта и закрилата в нещастията му. Нищо не му дадоха. Оставиха го като мърша и плячка на татарите и болярските шопари!… А сега му се отблагодаряват и с една война срещу него, но пак не сами, а с войниците на Палеолог… Негодници без срам и грях! Още едно нечувано предателство хвърляше тъмната си сянка върху цялата българска земя. Войските на един вековен враг, по-лош и хищен от татарите, срещу когото бяха протекли потоци от кръвта на цели поколения, за да отхвърлят хомота му, сега отново с едно престъпно лекомислие се подканваха от погърчените върхове на Търново да нахлуят пак по нашата земя, останала без стопанин… Нещастна родина!.