Бърдоква обърса овлажнялото си чело с кирливия ръкав на вехтата войнишка дреха.
— Ще видим, ще видим!
Слънцето припичаше приятно и изсушаваше разкаляната земя. Есента отбрулваше първите листа от дърветата и ги настилаше като мек килим по пътищата. Горите отмятаха зелената лятна покривка от себе си за да я сменят със златнокеремйдените й всички други преливания на есенните багри. По селищата, угарите и полята пъплеха хора и спокойни стада, унесени във всекидневната грижа на труда и мисълта за своите близки във войската на Бърдоква. Понякога, забелязали още отдалеч пълзящата колона на своето войнство, те оставяха всичко, и рала, и стада, и бързаха да пресекат нейния път й я посрещнат със светнали погледи и горделиво самочувствие. По селските мегдани се изнасяха вретища хляб и погачи, току-що извадени от пепелта на подници, ведра с мляко и медовйна. Всичко, каквото можеше да се изнесе из колибите и хижите, се натрупваше пред краката на уморените войскари с безкраен поток от подканвания и благословии.
— Е, момчета, сега пък накъде? — запитваха весело старейте.
— За Търново! — беше един и същ навсякъде отговорът.
— Ха така! Ами ще пипнете ли Тих?
— Ех, то се знае!… За него сме тръгнали. Ще го вържем и ще го изпратим на гърците за спомен.
— О-хо-о! Ами цар кого ще турите, Бърдоква ли?
— Защо не?…
— Е-е, нека му е честито тогава! Него го бива за всичко…
Зает със своите мисли и не разпознаваики в повечето случаи от любопитните погледи на причакващите ги селски тълпи, Бърдоква долавяше от време на време откъсите на тези простодушни разговори, които въпреки това покриваха цялата същина на неговото голямо дело с всичките му катадневни усложнения и все по-нови изгледи. — Защо не? — шумеше в ушите и съзнанието му спокойният и уверен въпрос на всички, на цял народ, отправен с благоговейна надежда към него. Тази земя, изтерзана от толкова беди и позор, но жилава в своя дух, не искаше да умре още и отправяше надеждата си към един вожд, един пратеник на съдбата, какъвто откриваше вече в лицето и подвига на Бърдоква. — Защо не?… Та нима някога и самият Христос не бе се родил в голата ясла на една овчарска колиба, за да зацарува отпосле във вярата и душите на човеците? Хм!
— Ще видим, ще видим!
След няколкодневен бавен ход, като че си отпочиваше, колоната изви край Загорското поле и стигна до планинския проход, който водеше към Търново. Там ги очакваше и остатъкът от разбития отряд на Годуна. Посечен в рамото от меч и посърнал от болки и мъка, калугерът лежеше свит и неподвижен като труп върху шумата на една малка дъбрава, където го намери и Бърдоква. Захлупил очи върху земята, той пъшкаше тежко, като че се стягаше да предаде вече неспокойната си душа на господа. Още двадесетина спасили се люде от отряда му се навъртаха мълчаливо край него като на погребение.
— Годун! — го повика Бърдоква, като се наведе ниско над него. — Жив ли си?
Раненият се обърна тежко, като разбуден от сън и спря мътния си поглед към Бърдоква. Целият гореше от треската на дълбоката рана в рамото. Брадясалото му лице се сгърчи от непоносимата болка на движението, той стисна очи, за да я надмогне, и изпъшка:
— Дойде ли? — помръдна глухо напуканите си почернели устни той.
— Дойдох…
Годун отпусна главата си отново върху шумата. Е, няма… да умра тогава! Ще видиш!… — пробълнува едва чуто той сякаш се заканваше на някого. Може би това беше самата смърт, срещу която в тези мигове той вдигаше последния си отчаян бунт.
През нощта, обграден от войводите в палатката на Бърдоква той издъхна.