— Годун, Годун!… — промълви Бърдоква над него. — Никой не може да ми се наплати за твоята мъка.
Вестта, че дружините на Бърдоква са нахълтали дълбоко из Хемуския проход на път за Търново смути й хвърли в тревога царевия град. Онова, което бе плахи предчувствия или със слаби надежди се беше очаквало от последния войник и гражданин до най-високите върхове на Царевец, се случи. Страхотното войнство се приближаваше все-повече, бунтовно и разгневено от предизвикателството, което беше хвърлено срещу него С ръмженето на див и могъш, звяр, показващ зъбите си още отдалеч. Като стар и мършав пес Търново прибра болярската войска, която бе унищожила малочйсления и по-слаб отред на Бодуна, и подпря отвътре тежките порти на крепостта.
В общото униние й уплаха в Царевец бяха останали само двама души, коиго не оброниха глави пред приближаващата се опасност, а напротив, приготвяха се да я посрещнат със слаба, но воинствуваща надежда. Те бяха куцият цар Константин Тих и кастрофилактът Василий — началник на крепостта. На хромия самодържец се струваше, че му Приляга, макар й отчаяно, да посрещне с честта на една битка бунтовната вълна на Бърдоква. След като от няколко седмици беше претеглял в своите самотни размишления всичките изгледи и опасности, който случаят щеше да им поднесе, той имаше предвид и няколко особени обстоятелства, които го насърчаваха. Общата опасност, която застрашаваше трона и живота му, може би заплашваше еднакво и целия търновски еонм от боляри, велможи и сановници. Това беше една опасна клика, един истински замък, на блестящ легион от царедворци, военачалници, дами и стари сплетници и разколници, предишни и сегашни деспоти и феодали на полунезависйми земи по краищата на страната; скрити и открити претенденти и съзаклятници против короната и всевъзможни, проядени от червея на самолюбието и продажността, стълбове на държавата през целия смутен и кратък живот на втората й самостоятелност. Сега всички, изправени пред призрака на общото нещастие, което ги очакваше, щяха да последват Тих в борбата му срещу бунта, за пръв път може би честни и сплотени около него. Върху тази изключителна и щастлива възможност царят възлагаше всичката си надежда.
Кастрофилактът Василий беше съгласен с него, но не и с всички страни на съдбоносното му решение. Той познаваше своя цар. Хромият Тих беше и хром воин. Неговият живот беше протекъл в религиозни бдения и срещи с всевъзможни шарлатани — прочути калугери, проповедници, съногадатели и лъжефилософи, и мечът на Асеновците беше тежък за ръката му. Тих бе цар, но от години наред вместо него царуваше жена му Мария, внучка на византийския император Палеолог, хитра, коварна и прекрасна като Клеопатра. Той бе завладян от нейния ловък женски ум и пъргав усет към болярските козни и съзаклятия срещу трона, в борбата с които се изчерпваше и по-голямата част от деятелността на царуването по онова време. Безволен и малодушен, Тих неусетно беше прехвърлил целия политически и държавен, товар в нейните мраморнобели като на древна богиня ръце. За себе си той беше запазил само манастирите, външния блясък на фигурант в тронната зала и упоителната магия на Мариините неизчерпаеми любовни ласки.
Кастрофилактът, около седемдесетдодишен, беловлас, нисък, въздебел болярин и прочут стратег, разбираше добре й сегашния момент. Той имаше своите основания да поклати недоверчиво глава, като чу от царя намерението му да излезе с търновската войска и да даде решителна среща на бунтовниците.
— Не е ли по-добре, високославний царю — уклончиво, но спокойно го посъветва той, — да не бързаме толкова с битката срещу този нехранимайко… Стените на Търново са високи и яки и той никога не ще може да влезе заедно с шайката си тука. По-добре е, мисля, да почакаме още. Аз ще пратя хора да проучат силите му, войводите му, които, вярвам, че не ще да са много скъпи. А пък ти, ако благоволиш, може да опитаме и други средства. Все е по-добре да вържем мирно мечката за носа и я доведем. Тогава да се поогледа в Янтра от върха на лобната скала. Един овчар, какъвто и да си се въобразява той, все си остава овчар.
— Не — отвърна Тих, отегчен от нещо. — Аз не мога да преговарям с един довчерашен отрок и свинар, който подпалва болярските крепости, прогонва десетарите и поругава православната църква… Казват още, че неговите свинари са го провъзгласили за цар. Хм! Срещу такъв скверен и миризлив самозванец аз нямам друго средство, освен да го смажа ден по-скоро. И без това пропуснахме много. Маджарският крал е успял да ме осмее вече пред нашия посланик за съперничеството на този побуял роб… Още утре ще изляза, за да свърша с този позор на царството ми!…