— За битката ли? Ами царят ще дойде ли с вас?
— О, да! Той ще ни води.
Мария се прекръсти благонравно и обърна, внезапно опечалена, поглед към безмълвния патриарх, сякаш търсеше някаква помощ от него.
— Господии! — глухо изстена тя. — Та царят едвам се движи още, а вие ще го пуснете да върви срещу бунтовниците! Ох, грехота е това, боляри!… Не бива! — хвърли тя упрек към някого, като че се намираше в залата на великия съвет. Нямаше кой да й отговори. Тя се обърна и като подгонена заситни бързо към палата, последвана от Ефросина.
Двамата сановници я изпратиха с мълчаливо внимание, докато сви в мъглата и се изгуби пред очите им. Останали сами, те срещнаха погледите си за миг и се разбраха. Нямаше какво да си кажат. Една преструвка за хиляден път беше плеснала криле над побелелите им глави и бе отлетяла заедно с Мария.
— Отбий се у дома! — покани любезно Иоаким.
— Не, благодаря, бързам! Трябва да намеря Тертер м да приготвя войската за утре… Благослови ме, владико свети!
Той се наведе, целуна ръка на патриарха, прекръсти се набожно и тръгна. Високите му жълти ботуши тромаво стъпваха по влажните плочи. Някой познат го поздрави от страничен къщен рем, но боляринът не виждаше и не чуваше пак нищо. В ушите му още звънеше лицемерният упрек на Мария, която, както винаги, можеше да се шегува, хапе, усмихва и просълзява. — Лисица! — промърмори кастрофилактът на себе си, от което дългите му и сиви мустаци пошавнаха като на уловен сом. — Не знае уж нищо… А кой го праща?… Като че ли света Петка говори пред тебе, а не самият сатана! Ох!… Желал бих да отворя портите на този разбойник Бърдоква само заради нея… Да я видя като настъпена змия как се увива и целува цървула му! Ех!…
Не само кастрофилактът, но и цялото богато и бедно Търново би въздъхнало от удоволствие и злобна радост пред картината на Марииното сгромолясване, за което страхливо беше помечтал боляринът Василий преди малко. Съществуваше една безгранична, но спотайвана ненавист към тази чужденка, която носеше под своята чародейна външност и власт всичките пороци на дявола. Мария всякога беше чувствувала тази омраза и ненавист към себе си. И без да се бои от нещо, тя отвръщаше на тия чувства със същата пълна мярка, без да пропуска удобните случаи да им докаже това. Търново за нея беше враг. С отмъстителен порив тя всякога се мъчеше да му докаже, че е и неин роб. Когато Бърдоква разказваше злобливо между своите съселяни преди година страхотната приказка за нея, той не казваше нищо повече от онова, което търновската мълва всекидневно доукрасяваше с все по-нови случки из живота на тайнствения и безнравствен Царевец. Но и Мария, от своя страна, като всички търновци и самия кастрофилакт, гледаше на общата опасност, идваща от тракийския бунт, двояко. Страхуваше се от неговата необуздана стихия, помитаща всичко пред себе си, и едновременно я очакваше със скрития пароксизъм на своето необуздано въображение. Всичко, което можеше да оскърби, унижи и смаже враждебното Търново, беше неин естествен съюзник, независимо от това, откъде идеше й кое беше то. Също като в приказката за завистливия съсед, тя бе съгласна да й се извади едното око с условие, че на врага й щяха да извадят и двете. ТЯ знаеше вече по-добре от всички кой беше Бърдоква. Несъмнено, открит враг на короната й, но едновременно и смъртна заплаха за цялата глутница боляри, князе и деспоти, които години наред бяха протягали хищните си ръце към тази корона. В своята непрекъсната ту явна, ту подмолна борба срещу това посегателство, изпъстрено с коварство и петна от човешка кръв, тя се чувствуваше напоследък уморена, изоставена и безсилна да продължи тази борба докрай. Над всичко отгоре ето че се беше появил още един недостижим за нейното отмъщение и власт враг — Бърдоква. Напоследък нейното чувство на самонадеяна жена, която познава цената си, често й беше поставяло и безстидния въпрос — какъв беше той?… Млад, красив и юначен мъж ли? — Сигурно! — си отговаряше тя самата. Един прост овчар, слязъл от планината като Месия и повел цял един народ, не можеше да не носи в себе си и обаянието над всяко женско сърце, та дори ако то тупти и под скъпа царска багреница. Никой в Търново не познаваше вече по-добре тайнствения и легендарен бунтовник от една жена. Рицар или обикновен разбойник, умен или прост, облечен в блестящи доспехи или още в овчарските си дрипи — все едно, в края на краищата той си оставаше и беше само едно — мъж! Ако Тих, болярите и крепостните стени се окажеха слаби пред безумната храброст и волята на този мъж, Мария се досещаше, че има още едно оръжие срещу него — очарованието на една жена… Кой би отказал любовта на една прекрасна царица? Хм!