Малкият княз повдигна плахо сините си и кротки очи.
— Защо плачеш, майко? — запита той по гръцки, което се случваше винаги, когато ставаше нужда да се размени някоя сръдня или съвет. Майчиният език беше по-сладък и по-звучен от недодяланата българска реч и с него по-лесно се издаваха чувствата на мъката и радостта.
— Нищо, нищо, мое дете… — притискаше тя до гърдите си още по-силно детето.
— Обидиха ли те?
— Не, не…
— Да не е болен татко пак?
— О, не, не! — хълцаше тя.
Князът обърса с ръце мокротата от нейните сълзи, които се стичаха по челото, страните и шията му. Смутен от нестихващата скръб на майката, той напрягаше безпомощния си детски ум, за да отгатне причините на нейната дълбока тревога.
— А-а… — извика леко той и се чукна с върха на пръстите си по челото, като да беше направил някакво откритие. — Зная!…
Мария млъкна, спря тихото си ридание изведнъж и притегли русата глава на момчето до своето зачервено и мокро от плач лице.
— Какво знаеш ти? — задъхано попита тя, като го олюля леко.
— Страх те е! — каза нерешително и с детско простодушие князът.
— От какво?
— От Бърдоква…
— Ти откъде знаеш?
Михаил махна победоносно и весело с ръка. В този миг той беше вече сигурен, че е разрешил сполучливо гатанката на майчината му скръб.
— О-хо, войниците ми разказват всичко… Мария сви леко веждите си.
— Но ти пак си губил времето с тях… Е, нищо, нищо, не бой се! Няма да ти се сърдя сега… Та за какво ти разказват войниците?
— За Бърдоква — каза предпазливо князът. — Цели приказки… Вярно ли е, майко, че той бил толкова силен и юначен, та можел да бутне само с рамото си стените на Търново, ако поискал? Има ли и такива хора?
Мария мълчеше сломена. Онова, което нейните шпиони бяха закъснели да й донесат, най-важното за момента, детето неволно й го казваше, без да подозира, че изнасяше първо чистата истина за могъществото на незнайния Бърдоква пред нея. Страшно! Най-верните войници, които бдяха и ги пазеха по входовете на самия палат, предричаха и очакваха като пияни вече славата и утрешната победа на най-големия царски враг.
— Вярно е! — отвърна Мария на княжеския въпрос.
— И бил много страшен?
— Това не знам… Ще видим… Мълчи и не говори вече за това… Иди си…
Тя изпрати княза с милувки до вратата и остана пак сама до късно, потънала в своя тревожен свят от мисли, за които времето сякаш не достигаше вече. През този ден тя не прие при себе си никого, нито царя, който я беше потърсил за нещо, нито дори Ефросина, която я беше молила на няколко пъти през заключената врата отвън с храна и вода.
Една седмица по-късно, когато в студената мъгла на ноемврийския ден посрещна бойната колесница на Константин Тих, цялата опръскана с кръв и вътре безжизненото тяло на своя цар, промушен на няколко места от меча на подгореца Ристак, Мария прехапа до болка бледите си устни, но не заплака. Тя усети върху себе си стотиците погледи на уплашените сановници и разбити безславно боляри, които дебнеха злорадо цялата сцена на нейната скръб. Мария се въздържа, надви и този път. Тя разбираше тия погледи на врагове и за нищо на света не искаше да приеме тяхното отмъстително, лицемерно съчувствие. Те не бяха още разбити боляри и войводи, о, не!… Още утре те всички щяха да наведат глави и да целунат царските сандали на Бърдоква и изсипят всичката кал на своите грехове върху нея, отхвърлена и развенчана царица.
— Подлеци! — стисна бисерните си зъби Мария, като целуваше студеното чело на мъртвия цар и мислеше за своите врагове.
— Свършено е и с тебе! — й подшушваше безгласно и злорадо малката болярска тълпа около нея.
— Не още, не още! — им отвръща, без да ги погледне тя.
На другия ден цар Константин Тих беше погребан без шум само с църковните церемонии на скърбящия патриарх и без намесата на дворцовия протокелиот. По изричната воля на царицата нямаше никакви траурни шествия и гощавки. И когато мина последна за прощално целуване край царския саркофаг, тя направи това с такова величествено хладнокръвие и нов блясък на чудната си красота, че всички останаха като поразени.
— Студена като змия! — прошепна кастрофилактът, наведен към ухото на стоящия до него държавен логодет. Но веднага се сепна като пронизан от стрела. Мария го наблюдаваше и сякаш бе уловила движението и смисъла на неговата обида пред самия гроб на царя.
— Болярино! — кимна тя повелително с глава към него, след като надгробната плоча изхлопа и скри завинаги останките на Тих.
— Какво, милостива царице? — приближи към нея, олюлявайки се, кастрофилактът.