Високо и надменно, за да я чуят всички, и пребледняла от дълбоко, но сдържано вълнение, Мария каза:
— Донеси ми още днес символните ключове на Търново. Тази нощ аз ще ги поднеса сама в палатката на новия цар.
Сводовете на църквата „Свети четиридесет мъченици“ се залюляха като камбани над главите на присъствуващите. Настъпи гробна тишина.
Патриарх Иоаким закри лице с ръцете си.
ОНИКСОВОТО ОГЛЕДАЛО
Търново отвори портите си с гостоприемството на победения и мнозина негови обитатели познаха в лицето на Бърдоква някогашния млад и прост пришелец, когото полумъртъв от студ и глад бяха прибрали измежду изсъхналите бурени и тръне край крепостната стена отвън и бяха нарекли отпосле Ивайло. Мълвата бързо подхвана това забравено име като нещо свое, роднинско; което принадлежеше по право на този град, както сега пък, наопаки, Търново принадлежеше на някогашния Ивайло. Този прякор и свързаното с него близко минало успокояваха донякъде разтревожените съвести. За голяма почуда на дружините навсякъде се слушаше само едно:
— Ивайло, Ивайло, Ивайло!…
Развълнуван и посърнал като болен, кастрофилактът Василий заедно с цялата многолюдна и блестяща в парадните си дрехи царедворска тълпа от боляри, чуждоземни посланици и търговци, богати и знатни първенци на престолнината, посрещнаха с наведени глави чутовното и дрипаво войнство на новото възхождащо овчарско слънце. За тях по целия път, който водеше към Царевец, и чак до подвижния мост при входа му се трупаше хиляден народ от граждани, войници и бегълци от завчерашния бой срещу Бърдоква жени, деца и цялото простолюдие от низините на града и близките извънкрепостни селища. Същите люде, същите тълпи, които само преди три дена се сърдеха на царицата, че им беше отнела възможността да видят и изпратят погребалната ракла на Тих, сега с най-различни чувства и догадки посрещаха неговия убиец и вероятен заместник на трона. Не се виждаше само височайшата вдовица.
Кастрофилактът и патриархът, очевидно смутени, се отделиха от общата тълпа на посрещачите, застанаха по средата на пътя и спряха пред жребеца на Ристак. Облечен във великолепно татарско облекло и въоръжение, с надменна стойка на победител, подгорецът яздеше бавно и тържествено на десетина стъпки пред челото на колоната. Той имаше външността на един действителен татарски хан. Според обичая поднесоха му за добре дошъл хляб и сол върху златен поднос… Ристак спря нехайно коня си, за да го понастигнат, погледна косо скъпоценния поднос и поклати намръщено глава.
— Не съм аз! — процеди той под мустак, като се обърна и посочи с очи сред следващата го група от прославени тракийски войводи неузнаваемата и проста воинска фигура на Бърдоква.
Настъпи кратко смущение. Кастрофилактът и патриархът се спогледаха в смущение и пристъпиха отново към посочения между войводите. Натруфени един до друг с пъстри и чудновати одежди, шлемове и ризници, те бяха повлекли върху яките си плещи цялата музейна галерия от оръжия и дрехи чак от Крумово време досега. Единствен Бърдоква оставаше все още незабележим в сянката на тия рицарски вкусове и нови знаменитости.
Бърдоква се усмихна, наведе се от коня и протегна ръка към златния поднос. Ала месемврийският войвода Калистрат, някогашният злополучен любител на тежките търговски платноходи по морето, го предвари. Той ловко измъкна малката бяла погача из самите ръце на Бърдоква.
— Не бързай толкова! — му забележи, наведен от коня си към него, Калистрат. — Ако си гладен, в палата все ще намерим нещо по-свястно за ядене… Откъде знаещ с какво са посолили тая дяволска просфора? Ще я дам на някой от тях, да я опита по-напред!…
Бърдоква кимна глава, че го е разбрал, и бутна коня си напред. Кастрофилактът чу и разбра обидния им разговор, наведе глава и заедно с патриарха отстъпи настрана от пътя.
Новото войнство не прие тяхната церемония на посрещането.
Денят беше ясен и хладен. Високо на юг, над Хемуския масив, проблясваше студеният диск на слънцето, бледо и далечно в своя къс зимен път из сивомлечното небе. По възвишенията на града се диплеше главоломната архитектура на търновските царе и майстори от оноза време. Какво ли не се виждаше и срещаше по тия прочути хълмове и хълбоци под тях, в дъното на които се провираха причудливите завои на синята и пълноводна Янтра. Сивокаменни палати, позлатени църковни кубета, високи камбанарии, пъстри дървени болярски и сановнишки дворци, знатни домове на богати търновци и чужденци, казарми и стотици малки болярски параклиси със златки кръстове върху тях — всичко това се трупаше в живописно безредие, едно върху друго, между крепостните зидове, кули и бойници. Това беше царствуващият град. Веднага и рязко в подножията му се откриваше като поразяваща противоположност другата, опаката половина на това великолепие — бедната низина на неукрепения град с неговите сламени покриви върху къщите, бордеите и одимените селски хижи. Там живееше простолюдието, което даваше войниците, слугите, работниците и аргатите по височините над него. Една столетна жажда за подражателство на византийския и средновековен блясък на прочути чужди столици и царства тука беше получила само своето бледо отражение и се преливаше сега в жалко съжителствуване с вездесъщата българска бедност и овчарски бит. Ала въпреки това Търново беше приказен град. Онова, което човешката ръка и честолюбие не бяха успели да доизградят и постигнат с гениален замах, природата щедро и романтично допълняше в него. Като царствена корона Царевец блестеше над всичко. Затворен горе от пет железообковани врати, той издигаше високо върху стръмния пояс на скалите зъбчатите си зидове и кули, изрязал върху синия фон на простора профила на един суров, но величествен български акропол.