— Добре! — продума той като на себе си. — С една пленница аз не мога да постъпя другояче, освен както поиска тя. Иди си!
И с тържествен екскорт от двадесет свои конници той я изпрати обратно към близкото Търново, в което влезна с дружините си на другия ден.
„Може да потрябва за нещо!“ — беше отговорил той през същата нощ на предпазливото запитване на Ристак… че по-добре би било, ако изпратеха тази странна пленница, на Палеолога. В какво и защо можеше да потрябва, и сам Бърдоква нямаше още ясна представа.
От първата си среща С нея той долавяше нещо, което го бе поласкало. Отхвърлила своята горда непристъпност, Мария идваше да го посрещне като равен ней човек и нещо повече, да търси неговото покровителство. Дали зад всичко това не се криеше някаква хитрина и примка, щеше да се види занапред. Не по същия ли начин някога, с лицемерна сърдечност пред олтара, тя беше прегръщала видинския деспот Яков Светослав, когото тържествено осинови, макар и по-стар от нея, за да нареди отпосле, когато й се видя неудобен за нещо, да бъде убит по нейна воля? Кой знае! Може би Ристак беше по-прав в опасенията си от великодушието или слабостта на своя войвода, но все пак смешно беше да се бои човек от една жена. Трябваше да се внимава и бди с широко око, както бе посъветвал сам той Лаконаса при брега на Марица.
Едно чувство на състрадание, намерило място в едно голямо сърце, понякога и нищо друго, освен лъхът на обич.
Затова пътят на Бърдоква до Царевец премина като в сън. Затова и цялото насилие на протокелиота от банята до новите болярски дрехи, които му облякоха дворцовите шивачи и естети с нескривано ласкателство и ахкане от възторг, той понесе стоически, за да стигне на другия ден до вратата на горницата, в която го очакваше Мария.
И ОВЧАРЯТ СТАНАЛ ЦАР
Всичко, което се случи отпосле в Търново, беше отбелязано във вехтия ръкопис на нашия безимен летописец, дето като в чудна стара приказка се разказваше това:
„… И след като византийският император бе научил, че Бърдоква е влязъл победоносно в Търново, той се смути и замисли още повече от грижата за онова, което ставаше в неспокойната земя на българите. Смъртта на Константин Тих, добър и изпитан приятел на василевса, го наскърбяваше дълбоко, Палеолог посрещна тази новина с такова вълнение, сякаш беше паднала във вражи ръце не една чужда столица, а самият негов Цариград. Неспирният възход на овчаря го подсещаше за тежките дни на Византия от Калояново време. Бърдоква ставаше все по-опасен за всички и най-много за него. Той предвиждаше и очакваше неговото коронясване за цар на българите, познаваше вече и силата му и затова реши да опита още два от най-добрите си изпитани начини, за да обезвреди този опасен нов съсед. Най-напред, чрез свои тайни доверници в Търново, той предложи на овчаря да го признае за цар, при условие, че ще се съгласи да влезе в брак с дъщеря му Ирина… Ала Бърдоква с груба насмешка отхвърли императорската сватовщина и великодушие. Тогава, уязвен от унижението, за което си беше виновен сам, упоритият император се реши на другото. От прозорливост и тъкмо за такива случаи той беше запазил и отгледал като крехко цвете в своите дворци един истински български княз — Йоан-асен, син на Мицо, някогашния злополучен съперник на Тих и също така гръцки храненик. Палеолог се досети, че е дошло времето да си послужи с този забравен от всички съмнителен претендент за търновския престол. С неочаквани почести и тържества той го измъкна из сянката на неговото забвение, ожени го за злополучната си дъщеря Ирина, провъзгласи го за български цар под името Йоан-Асен. III и със силна войска го изпрати към Търново. Ала лукавият император бе закъснял и този път. Няколко седмици по-късно той научи с горчиво разочарование и припадък на гняв едновременно за възкачването на овчаря на българския престол под името Ивайло и за венчаването му с неговата лицемерна и двулична внучка Мария, вдовицата на убития цар Константин Тих. Най-много Палеолог се сърдеше на нея. Заради короната и любовта на един размирен варварин, вярна на своя разюздан нрав, тя беше още един път осквернила всичко — своята императорска кръв, династичните традиции на василевса, родината си и дори самия Палеолог, макар и бог сам да беше подсещал за един такъв зет. Уплашен и сломен, от всичко това, той върна Йоан-Асен обратно, отлагайки войната за по-сгодно време и потърси цътрудничеството на могъщия татарски хан Ногай срещу враждебното Търново на цар Ивайло.“